Неравенството - не проблем, а основа на съвременното общество

Трябва ли да се чудим, че едни хора има по-високи доходи от други?

Дали топ-спортистите и филмови актьори заслужават десетките милиони, които получават? Докато хората харесват, гледат и дават парите си за спорт и филми, ценейки ги високо, както респективно и най-добрите в тях -  несъмнено. (Освен ако намесата в този процес от страна на държавата, чрез данъците, да кажем не изкриви реалното разпределение на ресурсите – такова каквото пазарните участници с действията и парите си биха предизвикали.) С една дума, това кой ще е милионер и кой не, в пазарната икономика се решава от потребителите. Те могат да бъдат убеждавани да сменят вкусовете и предпочитанията си,  но не и насилвани в името на неясни и несистемни морално-етични стандарти.

Ами адвокатите и счетоводителите, например – с какво толкова превъзхождат много други професии, които дори са по-трудоемки? Истината е, че има немалко хора, за които би било мъчение да четат с томове правна или счетоводна материя и не го правят, въпреки че много добре знаят, че заплащането са “успешните”в тези сфери на дейност априорно е по-високо. Най-малкото, защото търсенето на качествени кадри в тези сфери се среща с реалното им предлагане на много високи пазарни цени труда, тоест заплати.

(Конкретно за счетоводителите – основната заслуга за ключовата им роля днес се дължи на томовете държавна регулация и неясното и заплетено данъчно законодателство!)

Доход за всеки – защо не?!

Да погледнем как се генерира доход в икономиката. Представете си бартерно стопанство. За да получи „А” доматите, произведени от „Б”, „А” трябва да предложи нещо в замяна – труд или стока, - които „Б”, от своя страна, да оцени по-високо в скалата на предпочитанията си от собствената си стока. С появата на парите като универсално средство за размяна в последствие, този процес едновременно практически се улеснява, но и замъглява концептуално.

Понеже за труда си „А” вместо за стока за директно потребление и производство получава пари, за нетренираното око остава впечатлението, че срещу труда си ние получаваме едва ли не хартийка. Логично, ако създадем повече хартийки, напечатани от държавата, ставаме по-богати и увеличаваме доходите.

Онова, което се изпуска от поглед, е, че в процеса на размяна ние сме получи харктийка, която обаче е еквивалент на вече произведени домати в бартера (с които иначе биха заплатили труда ни) – тоест реално, вече произведено благо. В случая парите са само иск върху него. За да обобщим: доходите в пазарната икономика са система на взаимно добавена стойност – всеки, който получава доход, под една или друга форма добавя стойност за него.

Дори някой  да ви подари пари: първо, той ги е изкарал преди това, и второ, по една или друга форма, за него вие сте ценен - дали ви харесва, ухажва или просто цени, вие добавяте стойност в неговата лична скала. А, както казахме, за да има пари, този някой вече е изкарал дохода, като е предложил стока и услуга на пазара и може да прави каквото си иска с него, включително да ви го преотстъпи. С една дума – няма безплатен обяд и всеки доход трябва и неизбежно е обвързан с добавена стойност.

Изравняването на доходите от страна на държавата нарушава схемата на насочване на дохода от изработилия го към „консуматора” му: субсидираната фирма и отрасъл, близката до правителството компания, социално подпомаганите малцинствени групи и електорат. Минимален базов доход може да има само, ако някой го изработи. Иначе ще има само минимална базова мизерия.

Равенството пред закона

Често се казва: „ние сме равни, но не еднакви”, като под равенство в този случай се има предвид „равенство пред закона”. И мнозина приемат тази формула, с оглед на това, че тя взема предвид очевидния факт, че равенството нито е естествено, нито е добро, когато се отнася за резултатите от нашите действия, защото прекъсва най-естествената връзка – тази между причината (усилието) и следствието (резултата) от действието ни. Но: ако сме третирани като „равни” пред закона, то всичко е наред.

Равенството обаче не може да бъде върховен стандарт, дори и “пред закона”. И при Сталин, и в Народна Република България навремето е имало "закони", има и днес в Северна Корея. При това процедурно коректно и конституционно-съобразно сътворени в Парламента. Най-малкият им недостатък е, че, видите ли, не са прилагани еднакво към всички. (Добре знаем, че в тези режими всички са равни, но някои откровено са “по-равни” от други, както гласи духовитият афоризъм).

Единственото, което е общо и неотменимо за всеки индивид, и което неизменно касае човешката природа per se, са т.нар. "естествени права".

Те като концепция гласят, че всеки има право над живота и тялото си, както и на придобитото с труда си (по-точното размененото за него), т.нар. частна собственост. Без наличието на подобна абстрактна концепция, която да се прилага последователно в реалността от политическия режим - няма мир, разделение на труда и живот в общество. Има социална деинтеграция и робия – притежание на едни хора над други хора. Само “естествените права” могат да предоставят морално-етичната основа на политическия режим, по който ще бъде устроено обществото.