Връзката между търговията и политическата либерализация все още е валидна

Една от най-старите и най-упорити идеи на западното просвещение е цивилизоващата сила на свободния икономически обмен. Убеждението, че търговията и политическото съгласие се укрепват взаимно – понякога наричано doux commerce, или „нежна търговия“ – датира поне от писанията на Монтескьо преди 300 години, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.

Това убеждение мотивира някои от най-важните икономически решения през последните 50 години: приветстването на Китай в Световната търговска организация (СТО) от страна на Вашингтон; Решителността на Германия да се обвърже с Русия в отношения на енергийна взаимозависимост; и увереността на ЕС, че предоставянето на членство в него може да превърне бедните, нестабилни съседи, изложени на риск от авторитаризъм, в бастиони на либералната демокрация.

Във всеки от тези случаи доминиращата увереност във връзката между икономическия растеж и политическия либерализъм допълни по-егоистичните мотиви, за да наклони везните в полза на по-дълбоките икономически връзки.

Предоставянето на постоянен пазарен достъп на Китай, като същевременно страната се обвързва с глобалната архитектура на правилата за търговия, според мнозина трябваше да укрепи нейните реформатори. Политиката на Германия по отношение на тръбопроводите съчетаваше интереса на индустриалците към евтиния газ с по-благородното оправдание Wandel durch Handel, или „промяна чрез търговия“: че руските елити биха заключили от икономическите ползи от връзките със Запада, че трябва да му подражават. Процесът на разширяване на ЕС демонстрира силата му да стимулира либерализиращи реформи многократно от 80-те години насам.

Но през последните 20 години модерното въплъщение на тезата за doux commerce претърпя някои значителни удари. Далеч от „позападнячването“ на по-бедните, по-малко демократични страни, днешният консенсус е, че икономическата интеграция е подкопала либералната демокрация на запад, като същевременно е дала на автокрациите допълнителната привлекателност на икономическата сила.

Обвинителният лист изглежда достатъчно стряскащо. „Китайският шок“ е обвиняван за подкопаването на западната промишленост и създаване на деморализирани „изостанали“ региони в САЩ и другаде. Откакто Си Дзинпин се издигна на върха в Пекин, той увеличи репресиите вътре в Китай и агресията навън, погребвайки надеждите за политическа либерализация или подкрепа за глобалния ред, основан на правила.

Бруталната инвазия на Москва срещу Украйна сложи край на Wandel durch Handel - и трябваше да го направи още когато Русия на Путин за първи път се опита да разчлени Украйна през 2014 г. Магията на интеграцията в ЕС беше развалена, с не само потенциални (Турция), но и настоящи (Унгария) членове, обръщащи гръб на плуралистичния либерализъм. И успоредно с това глобалната финансова криза и нейните политически последици подкопаха доверието в западните страни като примери за идеята, че просперитетът и либералното демократично управление вървят ръка за ръка.

Но погледът по-отблизо показва, че историята, която тези събития разказват, е по-сложна и по-благоприятна за стария възглед за взаимосвързаността между либерализма и просперитета.

Да започнем с Китай. Очакванията за силно възстановяване, след като Пекин се отказа от репресивната си политика на „нулев Covid“, отстъпиха място на икономическия песимизъм. Отслабващите перспективи за растеж изглеждат все повече като последица от преминаването на мирогледа на Си от състояние на развитие към състояние на сигурност.

Както Адам Поузен подчертава във важно ново есе, изключителната произволност на пандемичната политика на Пекин „засили усещането сред китайците, че техните работни места, бизнес и ежедневие зависят от милостта на партията“. Произволните политически интервенции убиват желанието да се харчи и да се инвестира в неликвидни активи, тъй като „избягването на риска и по-големите предпазни спестявания действат като спирачка за растежа - процеси, което обикновено се развиват след финансова криза“.

Вместо да опровергае старата либерална парадигма, Китай все повече изглежда като най-много временно изключение, което потвърждава правилото.

Не можем също така да отхвърлим силата на ЕС да стимулира либералните реформи. В някои случаи той остава силен, най-очевидно в Украйна, където подхранва икономическите и управленските реформи в продължение на десетилетие. В Унгария и Полша самият факт на членство в ЕС ограничи тяхното авторитарно плъзгане: само си представете какво биха могли да причинят Виктор Орбан или Ярослав Качински, ако страните им бяха извън блока. Що се отнася до Турция, нейната епоха на либерализиране приключи, когато стана ясно, че членството ѝ в ЕС всъщност не е реалистично поради съпротивата на държави като Франция.

Вместо да опровергават твърденията за връзка между либералния икономически обмен и политическата либерализация, тези случаи показват, че с течение на времето либерализмът и просперитетът намаляват (или се задържат) заедно.

Ако нещо опровергава тезата, това изглежда е Русия и други петролни държави като Саудитска Арабия. Но приемете ги за специалните случаи, които са: не толкова диверсифицирани мрежи на задълбочаващ се икономически обмен, колкото монополизирани доставчици на основни суровини. Грешката на Запада не беше, че повярва в силата на нежната търговия, а че възприе тези връзки като добросъвестна търговия, а не като геостратегически сътресения.

Помислете също как либералните демокрации замениха руската енергия за рекордно кратко време. Като защита на връзката либерализъм-просперитет, тяхната политическа система помогна за справяне с извънредна икономическа ситуация, когато това беше най-важно.

Освен това Русия едва започва да изпитва ефектите от своята далеч непълна икономическа изолация. За да се постигнат желаните политически резултати, тя трябва да бъде откъсната по-пълно и за по-дълго време. Ще е добре Западът да преоткрие търпението и смелостта относно своите убеждения.