Потискането на стачките в Китай само подхранва недоволството

Когато за първи път пристигнах в Пекин като кореспондентка на Financial Times през лятото на 2016 г., посетих офис апартамента на група активисти, които създаваха блог за проблемите на работниците мигранти, пише Юен Ян.

Всички участници в кампанията бяха жени на двадесет и няколко години, като мен. Те ме възприеха като емисар от далечна страна и ме разпитваха за дългата история на синдикализма в Обединеното кралство. Един от тях наскоро беше посетил Европа за първи път, за да присъства на конференция на профсъюзите.

Година по-късно полицията изгони групата от апартамента и закри блога им. Активистите създадоха втори блог с ново име и наеха нови офиси в други градове. През 2019 г., след репресии срещу работническите организатори, те и техните приятели започнаха да изчезват от общественото полезрение – някои по тяхна воля, други след като бяха задържани.

Някои още не са освободени. В края на 2021 г., докато се подготвях да се върна в Обединеното кралство, активистката от световното движение срещу сексуален тормоз MeToo и журналистка София Хуан Сюецин беше арестувана от полицията в Гуанджоу на път за Лондон. Тя трябваше да получи стипендия на британското правителство за Университета на Съсекс. Полицията отведе и Уан Дзиенбин, работник активист, който я изпращаше на летището.

Сега, когато се върнах в Обединеното кралство, се наслаждавам на ежедневните свободи по-силно: възможността да попитам непознат какво мисли за министър-председателя или да присъствам на синдикална среща, без да се интересувам кой ме вижда да влизам, пише Юен Ян.

Нищо от това обаче не може да се приеме за даденост. Откакто се върнах, британското правителство предложи законодателство, което ерозира правото на протест, както и правото на стачка. Предложението правителството да определя минималния брой служители в публичния сектор, които дежурят по време на стачка, ще даде на министрите, отговарящи за най-големия работодател в Обединеното кралство, неконтролирана власт да потискат стачните действия.

Трябва да празнуваме нашата демокрация, без да се успокояваме. Преди десетилетие китайските социални мрежи бяха до голяма степен нецензурирани. Преди едно поколение китайската преса пишеше по широк кръг от теми. Години наред конституцията на Китай гарантираше правото на стачка, но Дън Сяопин го премахна през 1982 г., обезпокоен, че работниците ще нарушат модела на растеж, който зависи от ниските заплати за евтин износ.

Този модел на развитие работеше известно време, но в края на първото десетилетие на 21 век ръководството на Китай започна да говори за необходимостта от коригиране на дисбалансите в икономиката, особено несъответствието между слабото вътрешно потребление и големите инвестиции.

Те постигнаха малък напредък. Икономистът от Пекинския университет Майкъл Петис твърди, че това отчасти се дължи на липсата на преговорна сила от страна на работниците. В групата на развитите икономики от ОИСР икономистите Александър Гушчански и Йозлем Онаран установиха, че по-ограниченото синдикално членство води до това, че работниците имат по-малък дял в печалбата.

Тъй като нито една стачка в Китай не е законно призната, незаконната й разновидност - неофициалната стачка (без синдикална оторизация – бел. прев.) - се разпространява. „Неофициалните стачки имат по-висока цена от регулираните“, коментира Ели Фридмън, председател на международните и сравнителните трудови изследвания в университета Корнел. „Те нанасят повече щети на работодателя, а също и на работниците, които не могат да имат стачен фонд.“

Фридмън посочва масовата стачка на персонал на Foxconn през октомври миналата година в най-големия завод за iPhone в света, която според един анализатор е струвала на Apple 1 милиард долара на седмица като пропуснати продажби. Много подобни откази да се работи се случиха около Covid ограниченията във фабрики из цял Китай.

Нито един от тези откази не беше организиран от официални синдикати. Независимите синдикати са незаконни в Китай; те трябва да бъдат надзиравани от местната управа, която обикновено взема страната на фирменото ръководство, за да потуши размириците. В резултат на това дейността на тези синдикати са свежда до организиране на лотарии и в най-добрия случай на спорадични социални събития.

Но затрудняването на стачките не премахва причините, които карат работниците да стачкуват. По-скоро тласка недоволството към нелегалност. А без преговори конфликтът е трудно да се избегне.

Броят на неофициалните стачки в Китай нарасна в началото на 2010-те, достигайки връх от почти 2800 през 2015 г., според застъпническата група China Labour Bulletin. През същата година полицията задържа работнически активисти в южния промишлен регион на Китай, за да предотврати по-нататъшното организиране.

В наши дни самите неща, за които се бореха тези задържани активисти – отпуск по майчинство, медицински грижи и пенсии – са в основата на ниската раждаемост, некачественото здравеопазване и бедността в напреднала възраст, с които комунистическата партия се опитва да се справи. Китайските работници знаеха от какво се нуждае страната много преди ръководството да разбере.