Ако искаме да сме в мир със света, нашата съпричастност трябва да е към всички

Но наред със съпричастността Homo sapiens е развил и пристрастие и към „ограничения алтруизъм“, който комбинира предразположеност към представителите на нашата собствена група и враждебност към чуждите. Нашите предци е било по-вероятно да оцелеят и да се размножават, ако се сближат с племето си и надвият общия враг. Днес също поставяме без да се замисляме „нас“ срещу „тях“, като „тях“ може да са хора, които нападат, имигрират, изглеждат различно или просто не са съгласни с „нас“.

Когато спрем да сме съпричастни с определена група, обикновено преекспонираме нейната различност. В най-лошия случай това приема формата на демонизиране или дехуманизиране. Руският президент Владимир Путин, опитвайки се да оправдае избиването на украински цивилни, ги обяви за нацисти и сатанисти. Терористите на „Хамас“, които избиха израелски семейства, убеждаваха себе си, че убиват „неверници“. Израелският министър на отбраната, за да бомбардира Газа, определи населението на „хора животни“.  Тръмп нарече политическите си опоненти „вредители“.

Подобни метафори звучат абсурдно на незапознатите, но също така пречат на членовете на „нашата“ група да са съпричастни. Щом веднъж „чуждите“ бъдат заклеймени като зли или по-нискостоящи от човека, тези в групата, които са склонни на помирение, изглеждат като предатели. Египетският президент Анвар Садад и израелският премиер Ицках Рабин бяха убити от екстремисти от „своите“ заради престъплението си, че искаха мир с другата страна.

Тази патология е в действие дори и без да има физическо насилие или международен конфликт. Поляризацията на вътрешнополитическата сцена в САЩ, както и в Германия, Полша и на други места, е все по-емоционално ангажирана – и то не само на базата на политическо несъгласие, но и на взаимно неодобрение и дори омраза.

Но има надежда. Човешката природа може и да ни е програмирала да сме съпричастни със своето племе и да мразим чуждото. Но също така ни позволява да анализираме и разбираме тази трудност и да прекършим този цикъл.

С индивидуална дисциплина и мъдро ръководене можем да разгледаме наративите, които сами си казваме и да елиминираме тези, които са вредни за нас. Вместо израелците и палестинците, например, да останат заключени в конкуриращи се роли на жертва, те могат да се опитат по-усилено да осъзнаят травмата на другата страна. Проучванията са показали, че най-обикновеното изслушване и зачитане на другите – форма на съпричастност – може да са достатъчни, за да бъдат изградени мостове.

Миналото, чрез механизма на естествения подбор, е направило хората такива, каквито са. Но миналото не е нужно да бъде наша съдба, или поне не през цялото време и не навсякъде. За да живеем в мир у дома и по света, ние трябва да включим в нашата съпричастност всички хора. Опитът ни казва, че това ще е трудно и често пъти ще се проваляме. Но това са само още причини да продължим да се опитваме.