Илюзията за просперитет

Както подсказва името, есето е опит за писане. В този случай това е опит да се подредят дразнещите, а понякога и гротескни събития от последните месеци в мисловна структура, да се разпознаят модели, да се установят връзки. Тези, които може би не са очевидни на пръв поглед. В идеалния случай от това може да се извлече информация. Но дори задаването на правилните въпроси е достатъчно ценно само по себе си.

Във всеки случай силата на събитията е поразителна. Няколко примера: Имаме британски министър-председател, който трябваше да се оттегли унизен само след 45 дни, тъй като финансовите пазари не понесоха умишлено планираните от нея прекомерни дългове. Срив на лирата, хипервентилация на кредитните пазари - и то с динамика, която развиващите се пазари обикновено изпитват само в най-мрачните времена.

Имаме и германски канцлер, който трябва да използва правомощията си, за да издаде директиви, с които да осигури дейността на трите оставащи атомни електроцентрали за още три месеца и половина. Германия, която в продължение на 20 години беше икономическата сила на Европа, преживява удивителен период на слабост - нейният политически елит е склонен към активизъм, понякога с параноични черти.

60 млрд. евро за климата ("Wumms"), 100 млрд. евро за Бундесвера ("Zeitenwende"), 200 млрд. евро за тавана на цените на газа ("Doppelwumms") - либералният финансов министър на Германия Кристиан Линднер, иначе неуморен апологет на „постната пица“, създава един след друг заобиколни пътища покрай редовния си бюджет, за да спази поне формално тавана на дълга.

Да, най-голямата икономика в Европа наистина преживява „прелом на времето", след като поне три десетилетия делегираше отговорността за националната отбрана на САЩ, залагаше икономическата си съдба на Китай и прехвърляше енергийните си нужди на Русия.

Във всеки случай през следващата година страната с почти най-ограничените енергийни ресурси ще бъде единствената икономика в ЕС, която ще се свие, заедно с европейския шампион по задлъжнялост Италия, която сега се ръководи от считаната за постфашистка Джорджа Мелони.

И не на последно място – имаме и Кристин Лагард, президентът на Европейската централна банка, която въпреки нарастващата опасност от рецесия в Европа се чувства принудена да предприеме прибързани мерки за повишаване на лихвените проценти, тъй като в продължение на месеци напълно е подценявала динамиката на инфлацията.

Всъщност, както вече беше обещано, централната банка трябва най-накрая да спре да купува държавни облигации или дори да намали съществуващия портфейл - балансът на ЕЦБ сега възлиза на гигантските 8,8 трлн. евро при общ икономически продукт на валутната зона от 12,3 трлн. евро. Но нарастващият проблем с дълга на много европейски държави силно ограничава възможностите на централната банка за маневриране.

Могат да се посочат и други примери за симптоми на тази повратна точка - например възраждането на фенската база на Доналд Тръмп в САЩ не на последно място поради инфлацията, и напълно възможното завръщане на бившия президент в Белия дом през 2024 г. Или нарастващият скептицизъм на финансовите пазари към свръхзадлъжнелите и хронично слабо растящи държави в Южна Европа.