Бай Иван и изборите за нов парламент

Бързото догонване на развитите европейски икономики означава и натрупване на икономически дисбаланси, а избягването на последните означава и по-бавно догонване, а оттам – по-късно присъединяване към еврозоната. Няма как едновременно да има изпреварващо увеличение на доходи (заплати и социални плащания), без това да доведе до инфлация, а вероятно и до бюджетно напрежение. Обратно, ако искаме да запазим икономическия баланс, ръстът на доходите следва да е по-умерен.

Кой политик би спечелил гласове, ако обещае заплатите да се увеличават, ама не с много?

Липсата на връзка между цели и политики ни отвежда и към различни сектори в предизборните програми. Изглежда че предлаганите политики в тези сектори нямат връзка с общата икономическа обстановка и като че ли се развиват във вакуум. Така например в здравеопазването почти всички предлагат увеличение на разходите, а в енергетиката всички предлагат нови инвестиции под една или друга форма.

Но повече разходи за едни сектори означава и по-малко за други, независимо дали говорим за преразпределение през държавния бюджет или през домакинските бюджети. Това не е проблем, ако по-високите разходи ще имат по-висока възвръщаемост и икономиката ще расте по-бързо, но няма такива обяснения в програмите.

Повече пари в здравеопазването със сигурност няма да реши нито един проблем в този сектор, тъй като от години държавните разходи се увеличават, но промяната в качеството на услугата е пренебрежимо малка, а дори има хора, които изобщо не виждат подобрение. Предната криза разкри основните проблеми в сектора, а именно необходимост от нов модел на финансиране на медицинските дейности, вертикална оптимизация – намаляване на дейностите в болничната помощ, която е и най-скъпа, и хоризонтална оптимизация – голям брой болници и болнични легла, които не предоставят качествена услуга, и големи различия в достъпа до здравни услуги.

Заедно с това трябва да се намери и решение на дежурни проблеми като недостига на кадри както в регионално отношение, така и по отношение на цели медицински специалности. Той е свързан с неадекватно ниското възнаграждение, но съществуват още редица препятствия като специализации, кариерно развитие и др.

Пандемията повдигна и въпроса за ефикасността, а именно – системите не могат да работят без резерви както под формата на инфраструктура, така и на медицински специалисти и едновременно с това да са гъвкави и да посрещнат подобни рискове. Развитието на този сектор, изглежда че е оставено да се случва по инерция и без стратегически приоритети, което лесно се вижда и от продължителността на мандата на министрите в него.

Колкото повече средства се пилеят в него, толкова по-малко остават за други дейности като образование, култура, спорт и др.

Сходна е ситуацията в енергетиката – искаме едновременно енергийна трансформация, която е свързана с допълнителни разходи, и повишаване на конкурентоспособността на икономиката, да има нови инвестиции, да създава работни места и да увеличава заплатите. Липсва причинно-следствената връзка и последователността във времето между предлаганите нови инвестиции и повишаване на стандарта и качеството на живот в страната.

Да, ако говорим за център за съхранение на данни, ръстът на енергийните цени вероятно няма да е проблем поради крайната цена на продукта, но ако говорим за добив на основни метали, преработката им, производство на междинни стоки като хартия, каучук и гума, пластмаса и продуктите от тях и др., ситуацията е различна, защото това са енергоемки индустрии.

Не че не трябва да се прави – все пак това са европейски приоритети, които ние сме се съгласили да следваме, но в програмите и дебатите липсва оценката ползи/разходи (т.нар. SWOT анализ) за това как енергийната политика ще помогне за икономическия преход, изпреварващия икономически растеж и като цяло подобряването на начина на живот в страната.

Прави впечатление, че фокусът някои програми е върху модерни теми като иновации, научноизследователска дейност, дигитализация, ИТ услуги и т.н. Това е хубаво и със сигурност тези дейности ще се развиват, но те все още са много малък дял от общата икономика и липсва общият фокус върху останалата ѝ част.

Опитът от предното десетилетие показва, че не е необходимо държавата да се фокусира върху развитието на даден сектор – достатъчно е тя да не пречи и да работи за прилагане на гъвкави решения, а бизнесът ще свърши останалото. Така например за около десет години делът на суровините в износа - минерални горива и масла, желязо, стомана, мед, алуминий и изделия от тях – намалява с над 9%, а на електрически машини и съоръжения, машинните части и оптична техника се увеличава с 2%.

Делът на фармацевтичните и химичните продукти се удвоява за същия период и през 2019 г. достига 6,4% от износа.

В същото време заетите в текстилната индустрия се свиват с около 42 хил., а тези в производство на автомобилни и машинни части се увеличават с около 25 хил. С други думи – достатъчно е фокусът на политиката да е върху подобряването на бизнес и инвестиционната среда, а не върху конкретни сектори, а бизнесът по естествен начин ще започне да произвежда стоки и услуги с по-висока добавена стойност, което значи и повече наети и по-високи заплати.