Твърде гъвкав ли стана пазарът на труда?

Наскоро технологичният напредък се превърна във все по-важен фактор за структурна трансформация, като информационните технологии и автоматизацията на работните места намалиха заплатите за нискоквалифицирани места и допълнително подкопаха политическата и пазарната сила на организирания труд. Днешните ултра гъвкави трудови пазари, характеризиращи се с временна и частична заетост, са много различни от тези, които генерираха инфлация на разходите през 60-те и 70-те.

Резултатът в много страни е стагниращи реални заплати, увеличаване на неравенството и потенциален структурен дефицит в номиналното търсене. Като се има предвид, че богатите хора имат по-висока склонност да спестяват, увеличеното неравенство има тенденция да произвежда слаб растеж в търсенето, освен ако спестяванията на богатите не се дават назаем на бедните.

В резултат на това, докато централните банкери преди финансовата криза през 2008 г. се разглеждаха като герои в битката срещу инфлацията, те все по-често неутрализираха структурния дефлационен натиск чрез ниски лихви, които да стимулират кредитния бум. Това доведе до прекомерен дълг, финансова криза, а сега и хроничен недостиг в съвкупното търсене, след като и домакинства, и фирми, и правителства се опитват да намалят задълженията си.

Един чисто макроикономически отговор обаче все още може да реши проблема с недостатъчното търсене. Точно както решителните монетарни ограничения преди 30 години в крайна сметка неутрализираха натиска на разходите, една също толкова решителна политика в другата посока на теория може да стимулира растежа на номиналното търсене.

Най-добрият начин да се постигне това не е чрез текущата комбинация от ултра ниски лихвени проценти и количествено облекчаване. В крайна сметка този подход ще стимулира търсенето, но за сметка на по-високи цени на активите, което усилва неравенството, и чрез повторно стимулиране растежа на частния кредит, който предизвика финансовата криза.

Политиците обаче винаги имат още една възможност за създаване на номинално търсене: печатане на пари за финансиране на бюджетните дефицити. Наличието този подход (наречен от Фридмън "хеликоптерни пари" – бел. ред.) превръща проблема с дефицита в номиналното търсене в един от малкото икономически проблеми, за които винаги има отговор.

Независимо от това такъв чисто макроикономически подход към борбата с дефлацията почти със сигурност няма да е оптимален. По-добра стратегия би включвала също политики, насочени към структурните причини за стагнацията в заплатите и потреблението.

Една от тези причини е прекомерно голямата гъвкавост на пазара на труда. Въпреки, че облекчаването на правилата за наемане и освобождаване на работници вероятно помогна за повишаване на заетостта в някои страни като Великобритания, то може би потиска реалните заплати. Точно както пазарите на труда могат да бъдат твърде нееластични, те могат да бъдат и прекалено еластични.

Повишаването на минималната работна заплата би могло да ограничи ерозията на реалните доходи в долната четвърт от населението по заплащане. Данъчните и социални системи пък биха могли да се използват за насочване на дохода към тези, които е най-вероятно да го похарчат.

Тъй като дефлацията, точно както инфлацията, в крайна сметка е паричен феномен, фискалните и монетарните оръжия са най-важните средства за борба с нея. Потенциалът на структурните политики обаче не трябва да се пренебрегва. Вайдман и Абе са прави: известен натиск от страна на разходите би бил полезен. За това обаче ще бъдат необходими целенасочени политики, отбелязва анализаторът.