Твърде гъвкав ли стана пазарът на труда?

В началото на 2015 г. слабото глобално търсене и дефлационните рискове във водещите икономики са ярко очертани. В еврозоната растежът на БВП се забавя, а инфлацията стана отрицателнa. Напредъкът на Япония към целта от 2% инфлация годишно прекъсна. Дори икономики с по-силен икономически растеж ще пропуснат целите си: инфлацията в САЩ няма да достигне 1,5% през тази година, а в Китай тя достигна петгодишно дъно от 1,4% през ноември.

Това пише в свой анализ за сайта project-syndicate.org Ъдеър Търнър, бивш председател на Британския регулатор за финансови услуги (Financial Services Authority) и бивш член на Комитета по фискална политика на Великобритания. Търнър е старши сътрудник в Института за ново икономическо мислене и в Центъра за финансови изследвания във Франкфурт.

В развитите икономики ниската инфлация отразява не само временното въздействие на спада в цените на суровините, но и по-дългосрочната стагнация на заплатите. В САЩ, Великобритания, Япония и няколко страни от еврозоната медианната реална заплата остава под нивата от 2007 г. В САЩ пък реалните заплати за най-бедните 25% от населението не са се повишили от три десетилетия.

Развиващите се страни не се справят много по-добре. Както показва най-новият доклад на Международната организация на труда, повишението на заплатите изостава далеч зад ръста на производителността.

Тъй като растежът на реалните доходи е от жизненоважно значение за потреблението и цените, централни банкери и политици в момента имат необичайната задача да насърчават повишаването на заплатите. През юли миналата година президентът на Бундесбанк Йенс Вайдман приветства факта, че някои германски фирми повишиха възнагражденията с повече от инфлацията. Японският премиер Шиндзо Абе отиде още една крачка напред, като многократно призова компаниите да увеличат заплатите, стимулирайки ги чрез намаляване на корпоративния данък. Досега обаче "убеждаването" има малък ефект.

Този неуспех не би изненадал монетаристите, които бяха свидетели на високата инфлация от 70-те. По това време много политици обясниха бързото увеличение на цените с ръста на някои разходи, като например натиск от синдикатите за прекомерни увеличения на заплатите. Финансовите министри и централните банки често призовават за умереност при възнагражденията, като много страни дори въведоха формални политики, регулиращи заплатите и цените.

Тези политики обаче се оказаха до голяма степен неефективни. Вместо това изглежда все по-ясно, че както Милтън Фридмън (гуруто на монетаризма – бел. ред.) изтъква, "инфлацията винаги и навсякъде е паричен феномен". Ако номиналното търсене се увеличава по-бързо от потенциалния растеж, то инфлацията е неизбежна, а търсенето може да бъде ограничено само чрез комбинация от фискална и парична политика. Всъщност инфлацията беше окончателно победена в началото на 80-те, когато централните банки вдигнаха лихвите колкото бе необходимо, за да ограничат номиналното търсене, макар това да доведе до временно висока безработица.

Въпреки че централните банки си приписаха заслугите за "Голямото смекчаване" на глобалната инфлация, което последва, структурните фактори (които определят натиска от страна на разходите) също изиграха решаваща роля.
Вливането на огромната работна сила на Китай в глобалната пазарна икономика промени баланса между капитала и труда в развитите икономики. Влиянието на синдикатите намаля рязко поради засилената конкуренция в световен мащаб, както и целенасочените правни реформи в някои страни. На минималните заплати, особено в САЩ, бе позволено да спаднат спрямо средните доходи.