Политическа Европа се намира в хаос и това е чудесно

Един бърз поглед по политическата карта на Европейския съюз (ЕС) разкрива присъствието на хаоса. Почти навсякъде все повече партии намират място в съответните парламенти, разчупвайки досегашната доминация на старите леви и десни блокове, пише Андреас Клут за Bloomberg.

Ситуацията при някои от тези парламенти, както и при самия Европейски парламент, е изключително объркваща. По времето на Ваймарската република е имало 14 управляващи партии. И знаете докъде довежда това.

Дали и ЕС се е насочил в тази посока? 

Поне повърхностно може да изглежда така. Шест държави членки се управляват от правителствата на малцинството. Други две имат служебни правителства, включително Испания, която ще проведе четвъртите си избори за четири години през ноември. Още една страна (Австрия) е в ръцете на бюрократите в очакване на предсрочни избори на 26 септември. Дванадесет държави разполагат с работещи коалиции, но някои от тях (Германия и Италия) са по принуда, окаяни и дори ексцентрични.

Сякаш за да проявят презрението си към старите структури, някои от по-младите политици в Европа излизат от собствените си партии и основават нови. Френският президент Еманюел Макрон направи това в страната си. На 16 септември Матео Ренци заяви, че иска да направи същото в Италия.

Нестабилни коалиции, правителства на малцинствата, безизходица: нестабилността изглежда е новото нормално. Но има и друг, по-оптимистичен начин за разглеждане на тези тенденции.

Тъй като европейските общества стават все по-плуралистични и разнообразни, същото правят и партиите. Да, това затруднява изграждането на коалиции. След време обаче вероятно ще отслаби партийните структури, като същевременно повиши статута на отделни парламентаристи. Добрите разсъждения и ораторските възможности на депутатите могат постепенно да заменят партийната ортодоксалност като двигател на политиката.

Основната причина да се страхуваме от раздробяването, разбира се, е, че част от него е причинена от възхода на популистките партии в крайната лява и дясна позиция.

Фрагментация е започнала много преди популистите да се появят под светлината на прожекторите. В Западна Германия през 70-те години на миналия век около 80% от гласовете отиват за един от два партийни блока, „черните“ християндемократи в десния център и „червените“ социалдемократи в левия център. Техният дял започва да намалява през 80-те години. Сега е около 40% и изглежда вероятно да продължи да се свива, тъй като все повече хора избират по-малки или по-млади партии като „жълтите“ либерали, „лилавите“ бивши комунисти или екологичните Зелени. политическа

Взети заедно, тези две тенденции - продължаващата фрагментация в присъствието на недоброжелателни популисти - задължително ще направят коалициите по-цветни и непознати. Бранденбург и Саксония са близки до формирането на „кенийски“ правителства, съставени от партии с цветовете на кенийското знаме черно, червено и зелено, а Германия като цяло скоро може да стане „Ямайка“, управлявана от черно-зелено-жълта коалиция.

Тези все по-еклектични палитри отразяват разнородни общества. През 70-те години повечето европейци се отъждествяват или с интелектуалците, или с работническата класа, или пък с предприемачите от средната класа. Днес този ляво-десен спектър все още съществува. Но той се наслагва от други: гражданки-селянин, млад-стар, против и за имиграцията, против или за глобализацията и т.н.

За някои европейци, особено германците, това наистина напомня на Ваймарската република и именно заради това изглежда страшно. За да избегне парламентарното разделение, следвоенна Германия изрично санкционира партиите в конституцията си и издига 5-процетен праг за влизане в парламента.

Други европейци, като датчаните, гледат по-положително по отношение на разпокъсаността. Дания има богата традиция на правителствата на малцинствата, но тя все пак не прилича на Ваймар.

Още по-старата философска традиция всъщност води до точно обратното заключение: тази фрагментация трябва да се приветства, защото е добра за демокрацията.

В един фрагментиран партиен пейзаж бремето на демокрацията се прехвърля от партийните кадри към самите избрани представители. Коалициите ще станат флуидни, при специални случаи, а повечето страни ще се управляват от малцинства, толерирани от опозицията. Това означава, че членовете на парламента ще трябва да разгледат поотделно проблемите, да отстояват аргументацията си, да изслушат алтернативите и накрая да гласуват. Избирателите винаги ще могат да ги премахнат при следващите избори.

Това всъщност нещото, което някои тори постигнаха този месец в Уестминстър. И това трябва да се превърне в рутина. Резултатът изглежда като хаос, но всъщност е свобода.