Путинова Русия е страна от Близкия изток

Путин използва различни средства, за да поддържа тези отношения. Той тръгна на война заради Асад и се обади на Ердоган, за да предложи подкрепа по време на опита за преврат в Турция през 2016 година. (Америка реши да не прави същото, което вероятно обяснява решението на Ердоган да купи руски противоракетни системи С-400 въпреки протестите на САЩ.) Руският президент пренебрегна реакцията срещу принц Мохамед за очевидното му участие в убийството на журналиста Джамал Хашоги. Прекъсвайки дългогодишната практика, той също така си сътрудничи със саудитците, за постигане на цена на петрола, приемлива и за двете страни. Путин подкрепи иранците, когато САЩ им наложиха санкции. Той не позволи на този съюз да попречи на конструктивните разговори с Нетаняху за предотвратяването на нападение на Израел от сирийска територия.

Всички тези случаи обаче имат едно общо нещо: във всеки от тях Путин подкрепяше статуквото. Подобно на старите руски царе, които са имали за цел да подкрепят монархиите навсякъде, той е постоянен противник на смяната на режимите и поддръжник на управляващите. Единственото изключение - неофициалната подкрепа на Русия за либийския генерал Халифа Хафтар, който се бори срещу признатото от ООН правителство на страната му - не отменя правилото: може да се твърди, че Хафтар управлява Либия, тъй като контролира повече територия от правителството.

С тази политика Путин си спечели симпатиите на лидерите от Близкия изток. Те могат да бъдат сравнително сигурни, че той няма да се обърне срещу тях. Със САЩ те не могат да бъдат толкова сигурни, тъй като Вашингтон подкрепи или директно извърши няколко смени на режими в региона.

Нито някой може да бъде сигурен, че САЩ ще подкрепят своите съюзници толкова последователно, колкото Путин подкрепя своите. В Сирия САЩ дълго подкрепяха водените от кюрдите Сирийски демократични сили, но както бе обявено по-рано, те се изтеглят от областите, държани от кюрдите, за да разчистят пътя за дълго планирана турска офанзива.

В известна степен руската подкрепа за управляващите режими, независимо от репутацията им и това, което причиняват на собствените си народи, е демонстрация на полезността на Москва за Китай и други азиатски страни. Сред гостите на Путин на сесията на клуба Валдай бяха президентите Илхам Алиев от Азербайджан и Родриго Дутерте от Филипините - и двамата силни лидери, които ценят подкрепата на Путин.

Китай, който прекара десетилетия в култивирането на бизнес проекти в Африка, може понякога да се нуждае от готовността на Русия да използва сила от името на управляващите. Във Венецуела подкрепата на Русия за президента Николас Мадуро също защитава китайските инвестиции в режима.

Но Близкият изток не е само витрината на Путин, за да получи благоразположението на Китай. Това е регион, в който той е извънредно подходящ да прави политика. Неговите събеседници там са хора, които управляват страните си в подобен стил и повечето от тях, като Путин, оглавявят ресурсно ориентирани икономики. Руският лидер се вписва точно сред тях - той дори може да цитира Корана редом до най-добрите.

Русия на Путин всъщност не е европейска, централноазиатска или източноазиатска страна, както може да предполага географията. Това е авторитарен режим в Близкия изток. Неговата ориентация към региона е по-естествена от предишните опити за сближаване със САЩ или настоящите с Китай. Дали това е в руските национални интереси е въпрос за наследниците на Путин да размишляват.