След Brexit Лондон не може да разчита на специалните отношения с Америка

Тръмп според някои е маргинал, но има поуки, които трябва да извлечем от следвоенния опит. Първата е, че американците са напълно безразлични към това, което британците обичат да наричат ​​специални отношения. Британските премиери обикновено следват примера на Чърчил, като ги обгръщат със сантиментални намеци за общия език, история и ценности, за роднинството и други подобни. За американците винаги е ставало въпрос строго за национални интереси.

Сантиментите не значеха нищо, когато Хари Труман прекъсна жизненоважната финансова помоще за Великобритания през 1945 г., когато Дуайт Айзенхауер атакува паунда, за да осуети Суецката авантюра на Антъни Ийдън през 1956 г., или когато Роналд Рейгън прати американски войски в Гренада (част от Британската общност) без да уведоми своята дружка Маргарет Тачър.

Това не означава, че Вашингтон не цени специалните отношения. Ако оставим настрана войнствения изолационизъм на Тръмп, американските президенти обикновено са наясно, че дори и най-мощната нация в света се нуждае от съюзници и че Великобритания е толкова лоялна, колкото и те. Мрежата от близки връзки - разузнавателна, военна и ядрена - изтъкани по време на войната, направи Лондон естествената първа спирка, когато САЩ се нуждаят от помощ.

Джонсън обаче ще трябва да се бори за внимание. САЩ се оттеглят от Европа от края на Студената война. Американците се обърнаха навътре в отговор на скъпите конфликти в Ирак и Афганистан, а Китай замени Русия като основен фокус на геополитическия им интерес. Великобритания след Brexit е по-малко ценен съюзник. Обединеното кралство никога не е било американският троянски кон, както си фантазираха французите, но то пренасяше посланието на Вашингтон към ЕС.

У дома специалните отношения ще трябва да понесат политическия и медиен контрол, някога запазен за членството на Великобритания в ЕС. Правителството няма да получи никакви аплодисменти, ако се старае твърде силно. Тони Блеър никога не се отърва от етикета на "пудел", след като подкрепи Джордж У. Буш във войната в Ирак. Линията между специални и сервилни отношения е тънка. И британците могат да бъдат чувствителни към това да бъдат смятани за 51-я щат на Америка. Не след дълго медиите ще настояват правителството да се „изправи“ срещу Вашингтон.

За момента спорът за Huawei и трансатлантическите различия по отношение на Иран и мирния процес в Близкия Изток имунизираха Джонсън срещу този риск. Но той отчаяно се нуждае от търговска сделка с Вашингтон и не може да си позволи Атлантика да се окаже по-широк от Ламанша.

Джонсън би могъл да направи нещо по-лошо от това да си припомни предупреждението на американския държавник Дийн Ачисън, който е помнен най-вече с упреците си към следимперското търсене от Великобритания на мястото й в света - тя „ загуби империя, а все още не е открила ролята си“. Той обаче каза, че ролята, основана на специалните отношения с Вашингтон, е „почти изиграна“. Това беше през 1962 г.