Коронавирусът разкрива рисковете от финансовия ливъридж

Друга история, осветлена от БМР, разказва за развиващите се икономики. Важно скорошно развитие там е нарастващото използване на облигации в местна валута за финансиране на държавните разходи. Когато обаче цените на тези облигации паднаха в кризата, същото се случи и с валутните курсове, увеличавайки загубите за чуждестранните инвеститори. Тези сривове на валутния курс влошават платежоспособността на местните кредитополучатели (по-специално на бизнеса) с дългове, деноминирани в чуждестранна валута. Неспособността да се заема в местна валута беше наричана „първороден грях“. Това не си е отишло, твърдят Аугустин Карстенс и Хюн Сон Шин от БМР. То просто „се е прехвърлило от кредитополучателите към заемодателите“.

Друг важен въпрос на капиталовия пазар е ролята на непубличния капитал и други стратегии с висок ливъридж в увеличаването на очакваната възвръщаемост, но и на рисковете в корпоративните финанси. Подобни подходи са почти перфектно проектирани да намалят устойчивостта в периоди на икономически и финансов стрес. Сега правителствата и централните банки трябваше да се притекат на помощ, точно както бяха принудени да спасяват банките във финансовата криза. Това ще подсили стратегиите от вида „ези - аз печеля, тура - ти губиш”. Толкова голям е размерът на помощта от централните банки и правителствата, че моралният риск би трябвало да е всеобхватен.

Кризата разкри много крехкост. Тя също така демонстрира още веднъж неудобната симбиоза в отношенията между финансовия сектор и държавата. В краткосрочен план трябва да се опитаме да преминем през тази криза с възможно най-малко щети. Ние също трябва да се поучим от нея за в бъдеще.

Систематичната оценка на слабостите на капиталовите пазари, съпоставима с това, което беше направено с банките след финансовата криза, сега е крайно необходима. Един от въпросите е как развиващите се икономики да намалят въздействието на новата версия на „първородния грях“. Друг е какво да се направи за ливъриджа в частния сектор и начина, по който рискът се отразява в балансите на правителствата. Мисля за това като опит за управление на капитализма с възможно най-малко рисков капитал. Няма голям смисъл. Това създава микроикономическа задача - премахване на стимулите частния сектор да се финансира толкова масирано чрез дълг, както и макроикономическа - намаляване разчитането на дълг за генериране на съвкупно търсене.

Големият въпрос сега е дали основните системи, които поддържат нашите общества, са достатъчно устойчиви. Отговорът е не. Това е видът въпрос, с който отделът за нови подходи към икономическите предизвикателства на ОИСР се осмели да се заеме. Неизбежно той породи много противоречия. И все пак е достойно за уважение, че международна организация изобщо се осмелява да го направи. Тази криза ни показа защо.

Не можем да си позволим самодоволство. Трябва да преоценяваме устойчивостта на нашите икономически, социални и здравни договори. Фокусът върху финансите трябва да бъде важна част от тези усилия.