Помощта за корпоративния сектор трябва да бъде с условия

Ако 2008 г. беше годината на спасяването на банките, 2020 г. е годината на корпоративните спасявания. Докато макроикономическите последствия от коронавирусната криза започват да измествт извънредната здравна ситуация, много се говори за набъбващите разходи за спасяване на части от корпоративния свят – политика, която надвишава многократно спасяването на банките. Това, за което все още никой не говори, е, че става въпрос за взаимна услуга, пише Патрик Дженкинс за Financial Times.    

Реакцията на регулаторите все още е по-малко видима. Идеята, че компаниите може би са станали уязвими на катаклизми чрез агресивното си управление, или че акционерите или надзорните органи трябва да се намесят, за да им намалят риска, дори не е повдигната. А трябва да бъде.

За разлика от това, когато световните лидери спасиха банките през 2008 г. с евтино финансиране и държавен капитал, имаше възражения. Колкото и да бяха основателни спасителните операции, тъй като търговията като цяло не може да функционира без банкова система, имаше широко разпространено схващане, че стотици милиарди долари са били отпуснати на незаслужено богатите. Зароди се протестното движение „Окупирай Уолстрийт“. А социалното неравенство, което бе засилено от икономическия срив и регулаторната реакция спрямо него, дадоха тласък на популистки политици из западния свят.

При спасяването през 2008 г. имаше несправедливости. Безскрупулните банкери влошиха своята репутация, като си осигуриха големи бонуси скоро след спасителните помощи. Много шефове на банки, окрилени от своето възстановяване, затвърдиха властта си върху разширените институции.

Но при цялото обществено възмущение, имаше, както всеки банкер би ви казал, значителна програма за изплащане чрез последвалия регулаторен контрол.

Повечето банки по своята същност използват ливъридж: те финансират кредитирането си като заемат пари - от вложители, пазари на облигации и други места. Много малко от парите, използвани в техните операции, всъщност са акционерен капитал, който поема загубите. В годините на бума преди срива, банките и тези, които определят търговските им операции, бяха слепи за нарастващите рискове, които това създава.

До 2008 г., според Федералния резерв, делът на активите, срещу които стои собствен капитал, е бил спаднал под 5 на сто в големите американски банки. Към миналата година, след като регулаторите по света засилиха капиталовите изисквания към банките, съотношението в САЩ се увеличи до 9 на сто.

Друга следкризисна реформа беше да се настоява за по-строг текущ контрол, по-специално чрез прилагане на редовни стрес тестове. Кризисните сценарии се проиграват спрямо балансите на банките, за да се гарантира, че буферите са достатъчно силни.

Третата област на затягане на регулациите, прилагана най-строго във Великобритания, включваше нови режими на отговорност на мениджърите.