Панацея ли е Модерната парична теория?

Коронавирусът предизвика огромни монетарни и фискални стимули. Правителствата предприеха безпрецедентно харчене. Но изглежда няма голяма обратна реакция от инвеститорите в облигации, които изкупуват дълга им, отчасти защото централните банки свалиха лихвите до нула или почти нула, и „напечатаха” пари, пише Гавин Джаксън за Financial Times. 

В някои области на икономическата наука вниманието се обръща към това какви ще са последиците за инфлацията и държавните баланси, когато кризата приключи. Как публичните финанси ще бъдат отново поставени под контрол? Дали централните банки ще бъдат принудени да поддържат ниски лихвите, за да попречат на разходите за обслужване на дълга да абсорбират все повече от публичния бюджет? Инфлацията ще надигне ли отново глава?

В този дебат се включва Стефани Келтън, професор по икономика и публична политика в университета Стоуни Брук, и бивши главен икономист в бюджетната комисия към Сената на САЩ. Назначена от бившия кандидат за президент Бърни Сандърс, тя е водещ ум в Модерната парична теория (МПТ) - все по-популярна парадигма в левичарските среди на Америка.

Повечето безпокойства относно дългосрочните ефекти от стимулите, свързани с Covid-19, са неоснователни, ако се придържате към аргументите на Келтън. Фундаментална за книгата, която предоставя ясно тълкувание на MПT, е идеята, че САЩ - и други „монетарно суверенни държави“ като Великобритания, Япония, Австралия и Канада - действат като издатели, а не като потребители на валута.

Потребителите на валута следва да наберат пари, преди да ги изразходват. Хората трябва да изкарат пари или да вземат назаем преди да могат да си купят стоки и услуги, но правителството на САЩ може просто да харчи напечатани пари: Федералният резерв кредитира електронно банковите му сметки с чисто нови долари. След това правителството облага с данъци новите пари или ги обменя за ДЦК, като част от емитираните средства се връщат обратно при него. По този начин харченето идва преди данъците и заемите, а не след.

Това означава, че обичайните притеснения, че държавата няма да е в състояние да изплати дълга си, са безсмислени. Вместо това тревогата трябва да бъде инфлацията: знаем, че правителството харчи твърде много, когато цените излязат извън контрол. Ограниченията на неговите действия са реалните ресурси на икономиката - работниците, суровините и т.н. Когато държавата се опитва да използва твърде много от тези ресурси, цената им ще се повиши.

Очакването, че законодателите ще могат да дозират данъците и разходите, за да контролират инфлацията изглежда неоправдано, като Келтън посочва, че гаранция за работните места, финансирана от нови пари, би действала като автоматичен стабилизатор. Когато безработицата се покачи и инфлационният натиск е по-нисък, правителството ще създава повече пари. Печатането ще бъде ограничено при достигане на пълна заетост.

Както привържениците, така и критиците на MПT обичат да я представят като икономическа панацея, позволяваща на левите движения да заобикалят нуждата от непопулярните данъци. Но няма прогнози колко пари би освободила тази теория. Звучи реалистично, ако се спазват предписанията, данъчната ставка да трябва да е много по-висока.

Келтън обаче изглежда смята, че има неизползвани от САЩ ресурси. Тя също така се застъпва за опрощаване на студентския дълг, за създаване на универсално здравеопазване и високоскоростна железопътна мрежа. Голяма част от това би могло да се реализира при сегашния режим на независима централна банка, контролираща инфлацията: за доказателство вижте Германия, която има безплатни университети и здравеопазване за всички, както и скрепено със закон фискално благоразумие.

Това, което MПT изглежда предлага, за разлика от конвенционалното финансово регулиране, е гаранцията за работните места. От един ъгъл това е привлекателно - централните банки обинкновено грешат в преценката си за това колко ниско може да падне безработицата преди да се появи отново инфлацията. Гаранцията ще премахне тази преценка и ще използва състава на заетостта, а не нейното ниво, за да контролира инфлацията. И все пак няма сигурност, че това би създало „добрите работни места“, които Келтън си представя. То може да се окаже подобно на програмите за заетост. Във време на стагфлация, с растящи инфлация и безработица, това може да се превърне в толкова лош инструмент за намаляване ръста на заплатите в частния сектор, колкото е и стандартната парична политика.

Описателната част на MПT е по-привлекателна: че монетарните суверени наистина са издатели на валута, а не потребители. Това прозрение обаче не е нито ново, нито особено полезно, докато се опитваме да разберем как най-добре да балансираме растежа, инфлацията и фискалната устойчивост след коронавируса.