Триумфът на политиката над икономиката в Европа

Това, което виждаме в цяла Европа напоследък, е бунт на гласоподавателите срещу традиционните политици. В първия тур на френските президентски избори крайнодесните и крайнолевите получиха над 30% от гласовете, като Марин льо Пен и настроения срещу ЕС Национален фронт заплашиха да изместят дясноцентристкия Съюз за народно движение като най-голяма традиционна дясна партия в страната.

В Гърция опасното разпадане на партийната система на по-малки групи заедно със силната поява на нова левица – настроената срещу мерките на строги икономии СИРИЗА на Алексис Ципрас - и десните неонацисти доведоха управлението до състояние на пълна парализа.

Ироничното е, че онова, което цивилизованите протести на традиционните партии в европейската периферия не успяха да постигнат – облекчение от догмата на строгите икономии – може да се получи вследствие на политиката на риска на ръба на сигурността, предложена от гръцката радикална левица.

Чрез очевидния си бунт срещу диктуваните от Германия строги икономии и чрез довеждането на гръцкото напускане на еврозоната до заслужаваща доверие възможност, СИРИЗА ни приближава повече от всякога до хаотичен крах на еврото в европейската периферия, ако не и по-навътре.

Чрез твърдението, че изборът е между нови условия за спасителната помощ за Гърция и апокалиптичен сценарий, СИРИЗА може би създава вероятността за квази-кейнсианско решение за европейската криза.

Ципрас може да е лекомислен, както биха казали традиционните му противници от лявоцентристката ПАСОК и дясноцентристката Нова демокрация, но не е лишен от разум. Негов е по-скоро трезвият прочит на реалността: планът за строги икономии се превърна в пряк път към социалния ад за сънародниците му и вероятно ще обрече Гърция на дълги години разрушителна депресия в постоянния капан на дълговете, а вероятно и до разрушаване на демокрацията.

Сега легендарното упорство на Меркел евентуално може да не издържи на политическите императиви. Едно е да се пренебрегне призива на председателя на европейската комисия Жозе Мануел Барозу за по-гъвкава икономическа политика, а съвсем друго – да бъде отхвърлено мощното послание, дошло от френските и гръцките гласоподаватели.

Нито пък е малко политическо главоболие за Меркел да трябва да се изправи пред един съюз от противници на строгите икономии в лицето на италианския премиер Марио Монти и новия френски президент Франсоа Оланд. Възможностите на Испания да се противопостави на „лечението“ със строги икономии, което само я потапя по-дълбоко в рецесията, също трябва да имат своите граници.

Така че сега германското министерство на финансите, стожерът на фискалната справедливост, обмисля мерки като използването на Европейската инвестиционна банка за подпомагане на растежа, емитирайки „проектни облигации“ на ЕС за финансиране на инвестиции в инфраструктурата и позволявайки на заплащането в Германия да се повиши с по-бързо темпо от това в останалата част на Европа.

Предстоящата и всъщност неизбежна победа на политиката над непокорната икономика може би е съвсем близо.