Продължаването на реформите в Италия е поставено под съмнение

Ако европейските лидери можеха да поискат от Дядо Коледа италиански подаръци за празниците, те щяха да си пожелаят четири неща, пише Financial Times.

Първо, правителството, което бъде избрано след изборите догодина, да продължи по пътя на реформите на Марио Монти, отиващият си италиански премиер.

Второ, Монти да остане в политиката, независимо дали като премиер, финансов министър, президент на страната или като поеме друга ключова роля.

Трето, да не ставаме свидетели на ново социално напрежение срещу рецесията в страната, която отчасти се дължи на бюджетните икономии през последната година.

И четвърто, Силвио Берлускони най-накрая да изчезне от политическия живот на Италия.

Последните три желания вероятно ще бъдат изпълнени.

Остава обаче въпросът за реформите. Той има огромно значение, тъй като напредъкът в тази насока ще се окаже ключов за усилията на еврозоната да се измъкне от дълговата и банкова криза.

Перспективите за реформи зависят от изхода от изборите, които се очаква да бъдат проведени през февруари или март, както и от развитието на ситуацията около финансовите пазари в Европа.

Последните проучвания на общественото мнение илюстрират защо италианските политици е малко вероятно да продължат с реформите.

Дясната, но силно популистка партия на Силвио Берлускони, регионалната Северна Лига и Бепе Грило, анархистът - комик от Генуа, биха спечелили общо близо 40% от гласовете. Никоя от тези три групи обаче не е съгласна с реформите и бюджетните икономии на правителството на Монти.

В левия спектър Демократическата партия вероятно ще спечели между 33% и 37% от гласовете, а радикалната Лява екологична партия на свободата – 5%, с което двете партии ще съберат също 40%.

Други 10% от гласоподавателите още не са решили как ще гласуват.

Това оставя едва 10% за прореформаторските, центристки партии - естествени съюзници на Монти. Наистина, ако премиерът реши да обедини тези формации във формална коалиция, потенциалният вот за центъра може да нарасне до 20%. Това обаче далеч не е достатъчно за постигането на парламентарно мнозинство или пък за влизане в сериозна коалиция с лявоцентристките демократи.

Италианският център е слаб по няколко исторически причини. След епохата на фашизма, изгубената война и чуждата окупация, политическата битка в следвоенна Италия се води основно между комунистите и католиците, които се определят като консервативни християндемократи.

И двете групи имат дълбоки корени в италианското общество и култура и това не оставя много пространство за нови центристки политически течения.

Ето защо няма партия, определяща се като центристка и прореформаторска, която да може да се изправи пред посткомунистическата левица или десните популисти на Берлускони. Всичко това помрачава перспективите за икономически реформи.

Като резултат от слабостта на центъра изборите вероятно ще родят коалиционно правителство, водено от Демократическата партия, която самата е коалиция от фракции, повечето от които не изгарящи от особено желание за нови реформи.