Младите политически лидери взимат съдбата на Европа в свои ръце

В Естония Юрий Ратас, който стана премиер на 38 години през 2016 г., се надява, че спорният съюз с неговите крайно десни коалиционни партньори ще бъде по-успешен от тази на Курц.

Във Франция за Еманюел Макрон, който беше на 39 години, когато спечели президентските избори през 2017 г., все още е трудно да бъде определено с прецизност дали принадлежи в по-голяма степен към левия или десния спектър.

Лео Варадкар, премиерът на Ирландия, който разкри, че е хомосексуален, преди страната да узакони еднополовите браковете, също встъпи в длъжност на 39 годишна възраст. При него е също толкова трудно да бъде причислен към традиционната политическа карта. Подобно на Марин той казва, че не се замисля много по въпросите за идентичността, които се предполага, че би трябвало да го определят.

В Словения бившият комик Марян Шарец , който стана премиер на 41 г. миналата година, ръководи многопартийна коалиция на малцинствата, която се определя като центристка, но всеки би се затруднил да определи нейната идеология.

Изглежда, че европейските политици по време на 30-те и началото на 40-те си години не се придържат към традиционната ляво-дясна парадигма. Идеологиите и идентичностите са по-малко важни за тях, отколкото за техните предшественици. Те използват традиционните политически институции, за да спечелят власт, но демонстрират ниска лоялност към тях. Тази тенденция да се търсят резултати по конкретни въпроси, а не да се спазва придържането към партийната платформа на всяка цена, е характерна за американците. Представителите на поколението Y (родените между 80-те и средата на 90-те години на XX век.) в САЩ често са определяни като „безпартийни“ и недоверчиви към традиционните политически институции.

В Европа и Марин, и Макрон принадлежат към възрастовата група, представяща едно политическо поколение, което остава в училище по-дълго, израства в по-разнообразна среда и борави напълно свободно с интернет. Това поколение опровергава отживелите форми на политическа организация, има склонност да вярва в гражданското общество повече, отколкото в партиите, и проявява пристрастност към конкретни проблеми, а не към всеобхватни идеологии.

И докато това поколение става все по-популярно сред избирателите, няма начин традиционните партии да издържат, освен ако не изберат лидери, които знаят как да слушат и да разговарят със своите привърженици. Младите европейски лидери и някои политици извън ЕС – като Джасинда Ардърн в Нова Зеландия, която стана премиер на 37-годишна възраст през 2017 г., благодарение на рекордната избирателна активност на младите избиратели, както и украинският президент Володимир Зеленски, избран на 41 г. тази година година, разбраха това. По-възрастните политици трябва да почерпят от опита на по-младите си съперници и да проумеят кои са определящите фактори за успеха, за да преценят дали биха могли могат да продължат.