Уроците за Армения като надежди за Беларус

Нервна игра

Всъщност както арменското, така и беларуското общество отдавна страдат от липсата на свободни и честни избори. Въпреки че изборите се провеждат редовно и в по-голямата си част са без мащабни измами, действащите власти неизменно използват административен ресурс, като по този начин създават неравнопоставени условия между правителството и опозицията.

Изборната история на двете страни предполага, че изборите в постсъветските авторитарни режими са предварително определени „състезания“ под пълен контрол на управляващите елити, а не големи борби между опозицията и режима.

Не е изненадващо, че политическото развитие в двете страни се характеризира с централизация на властта и липса на силна политическа опозиция. От възкачването на президента Александър Лукашенко през 1994 г. опозицията в Беларус е репресирана след повечето парламентарни и президентски избори. В резултат на това опозицията е слаба и фрагментирана, като управляващите органи упражняват монополен контрол върху гражданските дейности. Освен това не са редки случаите на опозиционни активисти да бъдат тормозени, заплашвани и арестувани.

Правителството на хората?

Междувременно Армения изпада в ситуация, при която поради огромното си мнозинство в парламента алиансът на премиера може да представи и приеме всеки закон без компромис. Освен това, макар да се позиционира като „народно правителство“, управляващата партия изглежда намалява значението на политическата опозиция.

Като цяло разказът за „народното правителство“ често се използва за легитимиране на правителствените политики и за предпазване от нежелана опозиция, като се оформя всеки „саботаж“ срещу правителството като позиция срещу арменския народ.

Ясно е, че в този контекст напредъкът на динамично гражданско общество и конкурентна партийна политика с добре институционализирани политически партии и организации на гражданското общество придобива критично значение.

Контрол на средствата за масова информация

Междувременно възможностите за свободно изразяване на политически оплаквания са ограничени след разпадането на СССР. Контролът върху средствата за масова информация и гражданското общество е от решаващо значение за управлението на „последния диктатор“ Александър Лукашенко, като той упражнява неограничен контрол над основните медии. Законът за медиите от 2008 г. осигурява държавен монопол върху информация за политически, социални и икономически въпроси. Докато правителството контролира медийното отразяване по политически чувствителни въпроси и потиска критичните репортажи, повечето независими журналисти работят при предположението, че са под наблюдение от Комитета за държавна сигурност.