Има ли истина в проклятието на ресурсите?

Широко разпространено е мнението, че богатите на ресурси и зависими от добива страни са бедни, политически корумпирани, екологично и социално унищожени и продължават да деградират на фона на останалия свят. Това се е превърнало в нещо като „здрав разум“ (common sense) и никой не го поставя под съмнение. Служи като основен аргумент срещу развитието на добивната индустрия по цял свят, включително и в България.

Преди няколко дни попаднах на интересна новина за структурата на износа на една от най-богатите и развити страни в света, която редовно оглавява и класациите за опазване на околната среда, щастие и привлекателност – Австралия. Оказва се, че през 2018 г. въглищата носят 67 млрд. долара, а желязната руда и втечненият природен газ по 60 млрд. и 55 млрд. долара на страната – изпреварвайки с огромна преднина всякакви други експортни стоки (като цветни и благородни метали – опа, пак ресурси!).

Норвегия, друга изключително богата и развита страна, пък има още по-проста структура на износа – през 2018 г. над 62% се дължат на нефт и газ (77 млрд. долара) и почти 6% на метали, като насред класическия добив на невъзобновяеми ресурси се прокрадва само експортът на друг ресурс – рибата (с около 10% дял). Чили, най-развитата и процъфтяваща страна в Латинска Америка, е силно зависима от износа на руди и метали, който през 2018 г. достига около 55% от всичкия експорт. Най-богатите и развити страни в Африка – Южна Африка и Ботсуана – са напълно зависими (над 80%) от експорта на ресурси. А последната все по-често бива давана за пример за устойчиво развитие във всеки един аспект.

Това не е временен феномен – гореизброените са само някои от т.нар. ресурсно-зависими страни (resource dependent countries). За да бъде определена за такава, една страна трябва да отговаря едновременно на две условия: 1) ресурсите да формират над 20% от износа и 2) добивът да формира поне 10% от БВП. Проучване на Международния съвет по мини и метали (ICMM) показва, че през 1995 г. 53 страни в света отговарят на тези условия, а броят им е нараснал до 81 през 2015 г. Те, разбира се, включват голяма част от най-бедните страни по света – пределно ясно е, че добивната индустрия играе непропорционално голяма роля в една неразвита икономика. По-интересното е обаче какво се случва в тези страни в сравнение с останалия свят и то не само по отношение на ръста на БВП и доходите, а и по индикатори за социално и екологично развитие. Проучването сравнява всички 53 ресурсно-зависими страни в целия период 1995-2015 г. (28 – от добив на нефт и газ; 20 – от минна индустрия; 5 – от двете заедно) с останалия свят на базата на т.нар. SDGs (Цели за устойчиво развитие на ООН). Резултатите са представени по-долу.

Процентно подобрение на резултатите на групи страни по Целите за устойчиво развитие на ООН (MDCs = страни, зависими от добив и износ на метали и минерали; HDCs = страни, зависими от добив и износ на нефт и газ; Non-RDCs = всички други страни). Източник: ICMM

Основните изводи за периода са:

Ресурсно-зависимите страни са подобрили състоянието си във всеки аспект на устойчивото развитие. Днес хората в тези страни живеят по-дълго, по-здрави и образовани са, а качеството на околната среда се е подобрило навсякъде. Особено забележителен е напредъкът по отношение на намаляването на бедността (Цел 1) и достъпа до евтина и чиста енергия (Цел 7).

Ресурсно-зависимите страни напредват по-бързо в сравнение с останалия свят. И това се отнася не само за богатите страни, износителки на нефт и газ, а преди всичко за най-бедните страни, зависими от добива и износа на метали и минерали.

Ресурсно-зависимите страни като цяло все още изостават от най-развитите страни, но бързо ги настигат. Сравнението между групи страни с подобни нива на доходи показва, че ресурсно-зависимите страни изостават само с 2% от водещите по отделните Цели за устойчиво развитие на ООН.
България има силно развита добивна и тежка индустрия, макар и тя да няма чак толкова значим дял, че страната да бъде класифицирана като „ресурсно-зависима“. Просто факт: Икономиката ни е доста по-разнообразна и всестранно развита от тази на газовата принцеса, Норвегия. Наскоро обаче НСИ публикува данни, които хвърлят ярка светлина върху приноса на добива за икономическото развитие на страната в последните 10 г., а вестник Капитал неслучайно озаглави съответния текст „Бързите, бавните и Стара Загора“.

Оказва се, че абсолютният шампион в икономическото развитие на България е област Стара Загора, където имаме ръст на БВП на човек от 132% в периода 2007-2017 г. и среден БВП на човек от почти 17.6 хиляди лева – второ място след София-град. Основният двигател на това развитие е комплексът Марица-Изток, където едноименните мини захранват 4 големи ТЕЦ, произвеждащи средно около 40% от електроенергията на страната. Без местния добив тези централи не биха съществували.

Второто място на Софийска област (100% ръст и 15.5 хил. лв. на човек) е на пръв поглед много изненадващо. Не и за хората, които следят развитието на тежката индустрия в страната. Дължи се преди всичко на огромния напредък на Аурубис България, Елаците-мед и Дънди Прешъс Металс Челопеч. Добив на руди и износ на метали – това е формулата за успех на областта, която демонстрира забележителна устойчивост във времето.

Ако пък класацията беше на ниво община, щяхме още по-ясно да видим колко голям е приносът на добива на местно ниво. Към всички изброени дотук – щеше да се присъедини и една община от област Пазарджик – Панагюрище, в която оперира Асарел-Медет. Община Крумовград дръпна изключително бързо в развитието си след като започна строежът на новата мина там. Същото ще се случи и в Брезник. Можехме да го видим и в много други изоставащи в развитието си региони в България, но по някакви непонятни причини се оказва, че нямаме желание.

Изводът е ясен: Проклятието на ресурсите е мит, който бива разбит от реалността в последните десетилетия, включително и в България. Разбира се, трябва да бъде изпълнено едно базово условие, за да работят ресурсите за благосъстоянието на цялото общество – наличие на високо ниво на икономическа свобода, която се изразява в следните четири измерения: върховенство на закона; ограничена намеса на държавата; регулаторна ефективност; отворени пазари. Това е всичко, от което имаме нужда, за да може страната ни да процъфтява, оползотворявайки максимално природните си богатства.