Икономическата сигурност на Европа започва у дома

От личния живот до корпоративните дела – свободата на действията изисква икономическа стабилност. Същото важи и за държавите: силният растеж и производителността са необходимо, ако не достатъчно, условие за ефективно самоопределение.

В такъв случай е добре, че това осъзнаване заема видно място в новата стратегия за икономическа сигурност, предложена от Европейската комисия, пише икономическият коментатор на Financial Times Мартин Сандбу. Стратегията посочва „насърчаването на нашата собствена конкурентоспособност и задълбочаване на единния пазар“ като пръв приоритет за икономическата сигурност. Това може да се окаже и принципът, около който да се изгладят противоречивите предпочитания на политическа и корпоративна Европа.

Комисията признава, че ефективната стратегия за икономическа сигурност трябва да се радва на подкрепа от корпоративния сектор, както и на консенсус от страните членки. Нито едното не съществува в момента. Китай стои неназован зад всеки риск за икономическата сигурност, който Брюксел посочва. Това поставя предложените от Комисията средства за защита в противоречие с търговските стратегии на много европейски компании и техните политически поддръжници.

За тях опасността е не толкова зависимостта, колкото страхът да не изпуснат (растежа на Китай) и да изгубят (пред китайските и американските конкуренти на световните пазари). От тази гледна точка „премахваш риска“ от икономическите обвързвания с Китай на цената на добавянето на рискове за конкурентоспособността на компанията. Това противоречие няма да бъде разрешено – а политиката ще остане объркана и нерешителна в резултат на това – ако не се научат правилните уроци от китайските и американските постижения, които изнервят европейците.

Докато корпоративна Европа е обсебена от пазарите за износ, последните успехи на други произтичат от приоритизирането на търсенето у дома. Силата на Закона за намаляване на инфлацията (IRA) на американския президент Джо Байдън идва не от дискриминацията срещу вноса, а от успеха му да накара всички да очакват неизбежен, огромен и печеливш пазар за зелени технологии в САЩ, в който биха искали да имат дял.

Както разкрива Министерство на финансите на САЩ, бумът на изграждането на заводи в страната от приемането на основните индустриални политики на Байдън е безпрецедентен и ненадминат. Тази огромна строителна вълна не се основава единствено на несъвместимите с правилата на Световната търговска организация субсидии. Подобен голям пазар винаги ще изисква голямо увеличаване на местното предлагане.

Колкото до Китай, стратегията му за растеж, разбира се, винаги е била водена от износа, използвайки рентабилен мащаб, за да се конкурира с цените на световните пазари и постепенно да се издига по веригите на доставки. Но дори преди Пекин да официализира доктрината за „двойна циркулация“, режимът бе започнал да използва местния пазар като двигател на растежа за важни сектори като електрически превозни средства, където китайските автомобилни производители са на технологичната граница и лидери по продажбите у дома.

Не трябва да забравяме как Европа загуби лидерството си в производството на фотоволтаици в началото на века. Първият етап на този процес се вписва в конвенционалния наратив. Потребителските субсидии ускориха фотоволтаичните инсталации в Европа, но Китай предложи по-добри оферти от европейските производители. По-малко внимание се обръща на втория етап. Докато европейските правителства намаляваха субсидиите и налагаха мита върху китайския внос на фотоволтаици, ръстът на слънчевата енергия в Европа изпадна в застой. Китай запълни вакуума, задминавайки Европа в соларни фотоволтаични инсталации около 2013 г. До 2020 г. Китай е инсталирал 253 гигавата соларни енергийни мощности, което е с повече от 50% над нивото в Европа.

По това време диагнозата на проблема бе свръхпредлагане. От днешна гледна точка става въпрос за недостатъчно търсене. Ако Европа беше засилила собственото си ниво на фотоволтаични инсталации, вместо да го остави да се провали, това наистина щеше да помогне на китайските износители. Но в същото време щеше да създаде пазар, който е достатъчно голям за европейските производители да успеят отново, точно както Пекин направи за китайските.

Днес Европа рискува да повтори тази грешка с други зелени технологии. Обещанията да се отслабят зелените регулации – от бъдещата забрана на двигателите с вътрешно горене до затягане на правилата за произход на батериите – служат само за да свият очаквания размер на местните пазари за екологични стоки и услуги. Техният капацитет на предлагане трябва естествено да се забави в резултат на това.

ЕС всъщност е много добър в създаването на подобни пазари – ето защо остава лидер в износа на много зелени технологични индустрии. Затова и не трябва да забравя, че неговото пазарно активно регулиране е коренът на този успех. Нито че мащабът на вътрешните пазари засилват влиянието му в оформянето на пазара и определянето на стандартите в чужбина, както стратегията на Комисията отбелязва.

Засилването на местното търсене на зелени технологии е пътят на Европа към икономическа сигурност. По-малко вероятно е компаниите, достатъчно убедени, че могат да спечелят от инвестиции в растеж на вътрешните си пазари, да се противопоставят на „премахването на риска“, който ще намали зависимостта на Европа от политически избори на други места. Политически погледнато, икономическата сигурност започва у дома.