Консерваторите са твърде меркантилни, за да спечелят културната война

Ако смятате, че левицата има твърде много власт в образованието, обвинете Надим Захауи (уволненият след данъчен скандал секретар на британските консерватори – бел. прев.) Можеше да стане учител или лектор, вместо толкова успешен бизнесмен, че да натрупа неплатени данъци за милиони. Ако осъждате проповедите на съвременния музей, обвинете Борис Джонсън. Можеше да се опита да управлява такъв, след като напусна премиерския пост, вместо да слави блокчейн срещу заплащане. Изборът на всеки от тях беше разбираем, но и означаваше един консерватор по-малко в ляво-либералния спектър, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш.

Противоречията на деня разкриват проблем с десницата и това не е корупцията. Не е и "посредствеността". По-скоро е невъзможността да се гони печалбата и да се водят културни войни едновременно. Захауи е само един човек, но олицетворява милиони хора с консервативен характер във всяко поколение. Те имат право да изберат доходоносна работа пред живот в институциите, които определят културното време. Те имат право да осъдят успеха на левицата в подчиняването на тези институции на нейната догма. Това, което не е нито честно, нито подобаващо, е да се правят и двете: да се отсъпи терен и след това да се бълва огън и жупел при превземането му от враждебни елементи.

Има една аксиома, която често се приписва, вероятно погрешно, на историка Робърт Конкуест. Всяка организация, която не е изрично дясна, рано или късно ще стане лява. Гениалността на прозрението е, че избягва параноята. Няма претенция, че има заговор в ход. Не съществува представа за някаква схема на Грамши (известен с теорията си за културната хегемония – бел. прев.) за обучение на леви кадри и изпращането им на дълъг марш през институциите. Тази аксиома просто установява общата гравитация на клонящите в ляво хора към кариери, където мотивът за печалба не е от първостепенно значение. По-трудно е отколкото си мислите за медии с дори консервативни възгледи да наемат и задържат хора, които не се поддават на някакъв вид твърде лесен либерализъм. А представете си колко по-трудно е за институциите, които не полагат съзнателни усилия.

Казано по друг начин, макар че културната война ще смекчи интензитета си, основната ѝ форма никога няма да се промени. Освен ако не бъде въведено задължително членство в творческите организации, академичните факултети, издателствата, куанго организациите (сформирани, но не и финансирани от правителството, които обсъждат публични въпроси – бел. прев.) и обществените радио- и телевизионни оператори, тези субекти по-често ще се накланят наляво. Такова е съвкупността от индивидуални избори като този на Захауи. Или всъщност изборът на британският премиер Риши Сунак (бивш финансов министър – бел. прев.) да се занимава с финанси. Или на Джеръми Хънт (сегашният британски финансов министър – бел. прев.) да основе бизнес след завършване на висшето си образование. Ако бях циничен, бих го нарекъл невидимата ръка на пазара (по Адам Смит – бел. прев.)

Да, бизнесът също се „буди“ (в унисон с прогресивното либерално движение за „събуждане“ – бел. прев.), но едва след като гореспоменатите институции създадоха обкръжаващ морален натиск. И вижте частта от корпоративния живот, която най-често се обвинява, че е проводник на тези идеи. Човешките ресурси. Един от най-слабо платените отдели в компаниите. Знам, че е проява на марксизъм да се казва така, но на всяка крачка наистина има материално обяснение за културните резултати.

Представете си, ако можете да го понесете, живота на средностатистическия сценичен комик. Мъкнете се от кръчма на кръчма срещу малък хонорар. „Успех“ е спорадичното ви включване в телевизионно шоу. Започвате дълбоко нерентабилен подкаст. Издавате свой роман и губите пари от него.

Никой, който е финансово мотивиран, не би влязъл в такъв свят. Онези, които дават приоритет на други неща, като творческо изразяване или публичното присъствие, биха могли. И това - а не вродената сериозност на консерваторите или либералният заговор срещу тях - е причината комедията да е почти монопол на левицата. Обикновено десните са първите, които твърдят, че дадено състояние на нещата може да бъде „неравностойно“ без да е „несправедливо“, но без особен успех.

Консерватизмът до голяма степен е самоерозиращ се. Философия, която (с право) приветства предприемчивостта, няма да привлече достатъчно хора, които искат да служат в институциите, формиращи културата. Разбира се, културата става все по-малко консервативна. Този проблем е още по-остър в САЩ, където консерватизмът толкова превъзнася мотива за печалба, че сам по себе си е индустрия. Дори след като „движението“ постигаше електорален успех в продължение на половин век, структурата на живота в страната тръгна в другата посока. Училищните учебни програми. Политкоректният език. Положителната дискриминация. Никсън, Рейгън и Буш не спечелиха изборите с такава цел.

Някои консерватори отдадоха това несъответствие между изборния триумф и културното отстъпление на някакъв вид машинация на левицата. Или, по-лошо, видяха доказателство за безсмислието на демокрацията. Те не отчитат собственото си съучастие. Има републиканци, които не могат да повярват колко леви са университетите и че някой би избрал недоходната работа в тях. В един момент, бихте се надявали, иронията ще ги осени.