ИПИ: Пандемията дава идеи за социалната политика

Кризата в резултат на пандемията от коронавирус неизбежно насочи фокуса към политиките и работата с различни рискови групи. В т.ч. влизат децата, които отпадат от училище или нямат възможност да се включат ефективно в дистанционното образование, както и възрастните и хората с увреждания, които имат всекидневна нужда от подкрепа независимо от пандемията. Настоящата ситуация не само постави нови предизвикателства пред образованието и социалните дейности, но и освети механизмите, които работят и тези, които не са достатъчни или просто не съществуват, пише в анализа на Петър Ганев от Института за пазарна икономика.

Децата – механизъм за обхващане, но не и за пандемия

В училищното образование имаме един от малкото примери за реално сътрудничество между институциите и работа на терен в опит да се реши определен проблем. Приетият през 2018 г. механизъм за съвместна работа на институциите по обхващане и включване в образователната система звучи административно тежък, но всъщност е сравнително прост. В една лека кола се качват представители на различни институции – например учител, социален работник, служител на общината и младежки медиатор, които посещават отсъстващите деца и констатират обективните причини за липсата им (цялото семейство е в чужбина) или работят с тях, ако има социални/икономически пречки пред връщането им в училище. В общи линии това работи, като на много места в страната се постига на практика пълен обхват.

В условията на пандемия обаче ситуацията се промени. Вече няма смисъл дете да бъде връщано физически в училище, тъй като самото училище е (потенциално) затворено така или иначе. Да, дистанционното обучение работи по принцип, но работи ли за тези рисковите деца? Покритие на 9 от 10 деца в дистанционното обучение не е решение. Целият механизъм за връщане в училище беше създаден именно заради това 1 от 10 деца, което го няма в училище.

По време на пандемията имаше всякакви неформални решения, в т.ч. учители разпечатваха материали и ги носеха на хартия на деца, които нямат достъп до виртуалните класни стаи. Но това не е механизъм, а и не само липсата на таблети е проблемът. Ако има рискови ученици в традиционното образование, ще ги има и във виртуалното. Затова, ако приемем опасността следващата учебна година да бъде (частично) неприсъствена и виртуална, механизмът за обхващане трябва да бъде преформатиран в механизъм за достъп и индивидуална работа с рисковите деца по време на пандемия.

Възрастните – ограничената проектна грижа

Социалните услуги също се превърнаха в основна политика по време на извънредното положение (виж Социалният патронаж по време на криза). Грижата за възрастните и хората с увреждания беше подкрепена финансово на различни етапи: патронажната грижа – по време на карантината, а сега се обявиха и допълнителни средства за личните асистенти. Подходът спрямо различните рискови групи обаче е изключително фрагментиран и са базира на различни проектни плащания, което не е устойчиво. Реално, спрямо възрастните хора в момента няма адекватна и всеобхватна политика.

Новият Закон за личната помощ (2019 г.) може да има най-различни проблеми, но той в общия случай (потенциално) гарантира, че лице с увреждане има право да ползва лична помощ, тоест да има асистент. Това е в закон и се финансира от държавния бюджет – не зависи от липсата на ресурс в общините или от даден проект. И макар хората с увреждания да са голяма тема, по-масовият случай е на възрастни хора, с най-различни здравословни проблеми, които имат нужда от (частична) подкрепа. И демографията в страната само ще изостря този проблем.

В момента подкрепата за възрастните не е регламентирана всеобхватно по никакъв начин. Има домашен социален патронаж, който е местна дейност, тоест работа на общините, но там ресурсът е силно ограничен. Има патронажна грижа – разбирай почасови мобилни здравно-социални услуги в домашна среда, която се предоставя от общините, но се финансира през Министерството на труда и социалната политика по проект с европейски средства. Вече има и нов компонент на патронажната грижа – за най-застрашените от коронавируса, който е отново по проект и се разви като надграждане в предлаганите услуги, в отговор на пандемията. Тези проекти са с ограничен брой потребители, имат краен срок и са зависими от европейските средства.

Отговорът в социалните дейности срещу коронавируса най-вероятно показва пътя и към по-устойчивия модел на социални услуги. Ако изведнъж осъзнахме, че предоставянето на топъл обяд или чисто физическата подкрепа в пазаруването, в т.ч. от доброволци, е далеч по-значимо от всякакви сложни програми по време на карантина, то това най-вероятно е вярно и без пандемия. Текущата патронажна каша от местни дейности и различни европейски програми следва да намери някакъв по-завършен образ, който да обедини социалните услуги към възрастните хора в единен механизъм.