Монетарната политика вече няма да е същата

Преди две седмици МВФ организира мащабна анализаторска конференция в чест на Стенли Фишер относно уроците от кризата, пише за voxeu.org главният икономист на Фонда Оливие Бланшар. Ще се фокусирам върху изводите за монетарната политика, но преди това ще спомена две други важни заключения, казва икономистът.

Първо, „подредената къща“ на макроикономическо ниво се изплаща при криза. За разлика от предишни случаи, разумната фискална политика преди тази криза даде на развиващите се пазари пространство за провеждане на анти-циклична фискална политика и тя даде значителни резултати. Второ, след финансова криза е съществено бързо да се прочистят и рекапитализират банките. Това не се случи в Япония през 90-те и струваше скъпо, но беше направено в САЩ по време на кризата и подпомогна възстановяването.

Сега да се върнем към паричната политика и да разгледаме три въпроса – последиците от ликвидния капан, осигуряването на ликвидност и управлението на капиталовите потоци.

Относно ликвидния капан открихме, за съжаление на висока цена, че липсата на възможност за отрицателни лихви може наистина да е ограничаваща за дълго време – пет години до момента. Открихме също така, че въпреки това има известно място за монетарна политика. Доказано бе, че нестандартната политика може да засегне премиите и така да свие кривата на доходността чрез портфолио ефекти. Спрямо конвенционалната политика обаче ефектите на нестандартните мерки са много ограничени и неясни.

Много може да се каже относно избягването на ликвидния капан за в бъдеще и това повдига въпроса за нивото на инфлацията. Има широко съгласие, че в повечето развити икономики би било по-добре инфлацията да е по-висока. Ако тя бе по-висока преди кризата, щеше да е по-висока и днес. Ако преди кризата инфлацията беше с 2 процентни пункта по-висока, реалната лихва сега щеше да е с 2 пункта по-ниска и вероятно в САЩ щяхме да сме по-близо до изоставяне на нулевите номинални лихви.

Не трябва да отхвърляме възможността, посочена от Лари Самърс, че може да се нуждаем от отрицателни реални лихви за продължително време. Държавите могат по принцип да постигнат това чрез ниски номинални лихви и умерена инфлация. Вместо това днес ние все още сме изправени пред опасността от порочен кръг, в който потиснатото търсене води до по-ниска инфлация, тя – до по-високи реални лихви, а те от своя страна потискат още повече търсенето.

Относно осигуряването на ликвидност: в развитите икономики (макар че урокът е по-общ) ние научихме, че бягство може да има не само от банките, но и от други финансови институции, както и правителства. В условията на висок държавен дълг рискът от подновяването му не може да се изключи. Вследствие на това, и една от темите, подчертани от Пол Кругман, е, че e жизнено важно да има кредитор от последна инстанция, който да е готов да заема не само на финансови институции, но и на правителства.

Примерът с облигациите на периферните страни от еврозоната, преди и след обявяването на директните монетарни транзакции на ЕЦБ, е доста убедителен.