Монетарната политика вече няма да е същата

Относно капиталовите потоци: на развиващите се пазари се оказа, че най-добрият начин за справяне с волатилните капиталови потоци е като се остави валутният курс да абсорбира по-голямата част от корекцията, но не непременно цялата.

Стандартният аргумент за това бе изразен по време на конференцията от Пол Кругман. Ако инвеститорите искат да изтеглят вложенията си, нека го направят – местната валута ще се обезцени, което ще доведе до ръст на износа и производството.

Традиционно обаче се изтъкват три аргумента относно разчитането на корекцията чрез валутния курс. Първият е, че доколкото местните заематели са се финансирали в чужда валута, обезценката на местната валута има отрицателни ефекти върху балансите – тя води до намаляване на вътрешното търсене, което може да компенсира увеличението на износа. Вторият е, че голяма част от валутната обезценка може просто да се трансформира в по-висока инфлация. Третият е, че големи колебания във валутния курс може да доведат сътресения както в реалната икономика, така и на финансовите пазари.

Първите два аргумента се оказа, че са много по-малко релевантни, отколкото при предишни кризи. Благодарение на разумните макроикономически мерки, развитието на пазари на облигации в местна валута и на гъвкавостта на валутните курсове (и така по-доброто възприемане на този риск от заемателите) изложеността на колебанията във валутните курсове в разиващите се страни е много по-ограничена, отколкото при предишни кризи. И благодарение на повишеното доверие в монетарната политика и инфлационните цели инфлационните очаквания са по-добре фиксирани, водейки до ограничени ефекти на валутните колебания върху инфлацията.

Третият аргумент обаче остава релевантен, поради което и централните банки в развиващите се страни не преминаха към напълно плаващи, а към управляемо плаващи валутни курсове, т.е. едновременното използване на лихвите, валутните интервенции, макроикономическите мерки и капиталовия контрол. Това им позволи да ограничат старата дилема, която произтича от използването единствено на лихвите – увеличение на лихвите може да предотврати „прегряването“, свързано с капиталовите потоци, но същевременно може да направи средата още по-привлекателна за чуждите инвеститори.

Валутните интервенции, капиталовият контрол и макроикономическите мерки могат, поне по принцип, да ограничат валутните колебания и сътресенията на финансовата система без да се прибягва до лихвената политика. В сегашната криза държавите използваха всичките тези инструменти. Някои разчитаха повече на капиталовия контрол, други – на валутните интервенции. Анализът, както на конференцията, така и от работата на МВФ, показва, че тези инструменти проработиха, макар и не перфектно. Най-сериозното предизвикателство за в бъдеще е да се разбере как най-добре да се комбинират тези инструменти.

Накратко, монетарната политика след кризата вече няма да е същата. Конференцията ни помогна да разберем как се е изменила тя и къде трябва да насочим нашия анализ и усилия в бъдеще.