Зa и против независимостта на Федералния резерв

Когато Фед взема решения за лихвите, само 7 (председателят и шестима управители) от общо 19 членове с право на глас са назначени от президента и одобрени от Сената. Останалите 12 са президентите на регионалните клонове на Фед, които са избрани от техните бордове. От 12-те президенти на клонове обаче всеки път право на глас имат само 5 (на ротационен принцип), което дава мнозинство на назначенията на Белия дом.

Но понастоящем постовете на двама управители са вакантни, което изравнява везните между федералните назначения и регионалните клонове. Тази ситуация не е необичайна. Когато Тръм встъпи в длъжност постовете на двама управители също бяха вакантни, а други двама се оттеглиха скоро след това.

Тази структура предполага, че въпреки опитите на Тръмп да предотврати вдигане на лихвите от Фед, нито Белият дом, нито Конгресът имат достатъчно власт да принудят централната банка да предприеме каквото и да е.

Федералният резерв е изграден по подобен начин, за да гледа дългосрочно без да се повлиява от следващите избори или прищявките на партията, която е на власт.

Както посочва Лафър обаче независимостта на Фед лишава правителството от мощен инструмент за провеждане на политики. Като представител на ИТП Лафър вярва, че Фед трябва да понижи лихвите, за да ускори растежа, насърчи инвестициите и да се възползва максимално от наскоро прокараните данъчни съкращения.

Като цяло съм съгласен. Рязкото вдигане на лихвите от Фед, комбинирано с непоследователната търговска политика на Тръмп, засилиха несигурността и накараха бизнеса да намали инвестициите, точно когато моментът за това бе най-благоприятен. В резултат на това американската икономика няма да може да се възползва в пълна степен от данъчните съкращения, за да ускори дългосрочния растеж.

За разлика от Лафър обаче аз съм готов да преглътна този горчив хап, защото същата институционална структура, която препятства пълното прилагане на ИТП, ограничава и МПТ.

МПТ е рискова защото пренебрегва дългосрочните последствия от увеличените правителствени разходи. Харченето бързо ускорява икономическия растеж и дава на политиците конкретни проекти, с които да се хвалят. Цената се плаща по-късно, понякога след десетилетия, когато възвръщаемостта на инвестиционните проекти, осъществени от популизъм, се окаже по-малка от очакваната. Колкото по-мащабна е политическата визия, толкова по-трудно е да се изоставят тези проекти, дори на фона на разочароващите им резултати.