Инвеститорите в САЩ имат рядка възможност за критично мислене

Покупките на активи от централната банка „подкрепят“ пазара на акции главно чрез засилване дискомфорта на инвеститорите, които като цяло трябва да държат тези пари с нулева лихва. В момента, в който някой се опита да излее тази ликвидност на фондовия пазар, тя веднага излиза обратно от ръцете на продавача. Тази ликвидност не стои отстрани. Няма такова нещо като „отстрани”. Базовите пари не могат да приемат друга форма, докато не бъдат оттеглени.

Дискомфортът от нисколихвената ликвидност със сигурност може да засили спекулациите, търсещи доходност при други активи, но само докато инвеститорите очакват по-висока възвръщаемост от тези алтернативи. Търсенето на доходност подхрани балона с ипотечните ценни книжа и цените на жилищата, който завърши като световна финансова криза, като постоянното облекчаване на монетарната политика от Фед не успя да я спре, след като веднъж се настани избягването на риска. Това направи разхлабването на банковите счетоводни стандарти за оценка на активите през март 2009 г. При сегашните рекордни оценки пазарите отново разчитат на психологическата склонност на инвеститорите да изключват възможността от пазарни загуби.

Централните банкери изглеждат доста склонни да пренебрегнат спекулативните оценки, преследвайки своя „двоен мандат“ относно инфлацията и безработицата. Това придържане може да бъде извинено, ако активистката парична политика имаше големи и надеждни ефекти от първи ред върху тези икономически променливи (и само ефекти от втори ред върху финансовата нестабилност), вместо обратното.

На тези опасения може да се противопостави фактът, че през последните години оценките не бяха от значение. Ясно е, че ако самото надценяване е било достатъчно за спад на борсите, никога не биха се постигнали екстремните оценки, наблюдавани през 1929 г., 2000 г. и днес. Проблемът е, че сега инвеститорите изискват пазарите да се радват на постоянно високо плато. В противен случай оценките ще имат голямо значение.

През 1934 г. Греъм и Дейвид Дод описват грешките, допринесли за пазарната крайност от 1929 г. и последвалия крах. Те отбелязват, че инвеститорите са изоставили вниманието си към оценките в полза на преобладаващите тенденции, тъй като „наградите, предлагани от бъдещето, са станали неустоими“. Нещо повече, успехът на пасивното притежание на акции е насърчил инвеститорите да игнорират цената като инвестиционно съображение.

Греъм и Дод се жалват: „Беше необходимо само да се купят „добри“ акции, независимо от цената им, и след това да се оставят на възходящото течение. Резултатите от такава доктрина нямаше как да не са трагични“.