На Европа все още ѝ липсва обединяваща визия

Коалиционните преговори след изборите в Германия ще бъдат заплетена работа. Но ако съдим от партийните манифести, следващото германско правителство ще бъде ангажирано със създаване на армия на ЕС. Всички големи партии са за, а SPD (социалдемократическата – бел. прев.), която победи на изборите, е особено запалена, пише Гидиън Ракмън за Financial Times.

Междувременно във Франция президентът Еманюел Макрон е по-решен от всякога да засили стратегическото влияние на ЕС - след това, което Париж определи като „нож в гърба“ (провалената сделка за подводниците с Канбера – бел. прев.) от новия англосферен пакт между Австралия, Великобритания и САЩ (Aukus).

Но настоящият подем в реториката относно суверенитета на ЕС, стратегическата автономия и европейската армия е фантазьорски. Суровата реалност е, че ЕС все още е далеч от това да разполага с покупателната способност, структурите или споделената визия, за да осъществи тези идеи. 

Това не означава, че стратегическата автономия е лоша идея - или че ЕС е обречен на геополитическа ирелевантност. Перспективата за търговска сделка с Европа или заплахата от санкции на ЕС може да оформят поведението на страните по целия свят. Но икономическата сила и моралното въздействие не винаги са адекватен заместител на военната мощ. (Сталин някога беше попитал: „Колко дивизии има папата?“)

Що се отнася до истинската сигурност, 27-те държави в ЕС все още силно зависят от САЩ. Французите с право твърдят, че това вероятно е лоша идея. Последователни администрации на САЩ дадоха ясно да се разбере, че американското търпение относно субсидиране отбраната на богатите европейци отслабва.

Политическата стабилност на САЩ също вече не може да се приема за даденост. Европа трябва да продължи със стратегическата автономия като застраховка срещу възможността за втора администрация на Тръмп - която би била активно враждебна към ЕС и либералните демократични ценности. (Великобритания след Brexit е още по-уязвима към тази възможност.)

Но основните стратегически и политически реалности остават трудни. Страните от ЕС харчат малко под 200 млрд. евро (288 млрд. долара) годишно за отбрана, в сравнение с повече от 700 млрд. долара, изразходвани всяка година от САЩ. Разходите за отбрана на Европа също така са фрагментирани между различни национални бюджети - което означава, че много функции се дублират, докато някои важни способности (като транспортни самолети) липсват.

Още по-сериозна е липсата на основополагаща политическа визия, която да подкрепи истинското сливане в областта на отбраната. ЕС често се разделя по време на голяма международна криза. През 2011 г. Франция и Великобритания участваха във военната интервенция срещу Либия на Кадафи, докато Германия стоеше настрана. По време на войната в Ирак през 2003 г. Германия и Франция се присъединиха към Русия, като се противопоставиха на ръководената от САЩ интервенция - Испания, Холандия, Дания, Италия и бъдещите членки на ЕС, като Полша, подкрепиха инвазията.