Европа трябва да реформира фискалните си правила

Миналата пролет, когато икономическото въздействие на пандемията от коронавирус започна да се усеща, Европейската комисия (ЕК) спря пакта за стабилност и растеж - набор от правила, предназначени да гарантират, че страните в Европейския съюз (ЕС) поддържат стабилни публичните финанси и координират своите фискални политики.

През март тази година Комисията сигнализира, че правилата ще бъдат суспендирани за още една година. Паоло Джентилони, комисарят по икономика на ЕС, казва, че що се отнася до фискалната политика, „рисковете от това да направим твърде малко надвишават рисковете от това да направим твърде много".

Спирането на фискалните правила поради пандемията предоставя добре дошла възможност за тяхното преосмисляне. Повечето наблюдатели се съгласяват, че правилата не са били правилно прилагани от влизането им в сила през 1998 г. и че във всеки случай те са недостатъчни, пише в свой анализ за FT Мария Демерцис, заместник-директор на мозъчния тръст Bruegel.

Необходима е реформа, но посоката, по която трябва да се поеме, изисква първо да разберем ролята, която фискалната политика има в икономиката.

Когато беше въведена, рамката на ЕС имаше за цел да предотврати фискалната недисциплинираност на държавите членки и да спре разпространението ѝ в еврозоната. Дизайнът ѝ отразява преобладаващата икономическа ортодоксалност през 90-те години върху ролята на фискалната политика.

Това подчертава автоматичните корекции в данъчните приходи и разходи за стабилизиране на доходите, потреблението и бизнес активността по време на бизнес цикъла. Всяка фискална политика, която се опитва да надхвърли тези „автоматични стабилизатори“, вероятно ще доведе до инфлация. Следователно политиците, които имат стимул да преразходват, трябва да бъдат институционално ограничени.

Днес обаче, след глобалната финансова криза и сега глобална пандемия – втори шок за малко повече от десетилетие, икономическият контекст е много различен.

И двата епизода показват, че фискалната политика е нещо повече от просто автоматична стабилизация, въпреки че първоначално политиците в Европа бавно са разпознавали това - отчасти поради хватката, упражнявана от старите ортодоксалности, но най-вече поради страха от преливане на данъци отвъд границите.

Във всеки случай политическият отговор на макро ниво трябваше да бъде достатъчен, за да смекчи тежестта на икономически шок.

По време на пандемията фискалната политика трябваше да поддържа търсенето, да защити компаниите, заетостта и домакинствата. Отговорът на кризата беше както навременен, така и в достатъчно голям мащаб, подпомогнат от програмата за изкупуване на активи на Европейската централна банка (ЕЦБ), която поддържаше ниските разходите за заеми.

По-активната фискална политика също има последици за координацията между страните, която вече не може да бъде само ограничаване на публичните разходи, пише Демерцис.  Всъщност нещата вече се изместиха в това отношение. Клаузата за спасяване на ЕС, която предвижда, че никоя държава членка носи отговорност за финансовите ангажименти на друга страна, всъщност е заменена от Европейския механизъм за стабилност като последен инструмент на заемите за страните, които са изключени от пазарите.

Издаването на общ дълг под егидата на фонда за възстановяване на ЕС след пандемията за предоставяне на трансфери на най-тежко засегнатите страни по време на пандемията е отражение на идеята, че споделянето на риска е необходима съставка на „застраховката“.

Въпреки че е замислен като еднократен инструмент, това обединяване на рискове за емитиране на общ дълг може да се наложи да се използва отново в бъдеще за защита на единната валута. По-ясната координация на политиката в тази насока е нещо, което държавите членки на ЕС трябва да обсъдят, пише още тя.

Сега е ясно, че фискалната политика ще играе ключова роля за насърчаване на дългосрочните цели на ЕС в областта на климата и цифровизацията. Публичните средства ще бъдат от съществено значение за публично-частните инвестиции, необходими за трансформиране на нашите икономики и поставянето им на по-устойчиви основи. Правила, които не правят разлика между инвестиции и разходи, вече не са подходящи за целта, заключава тя.

Ние обаче не започваме на чисто. През последните 12 години страните остават с големи дългове. Следователно устойчивостта на дълга ще трябва да бъде основна грижа на политиците.

От друга страна, постоянно ниските лихвени проценти ще помогнат да се запазят разходите за финансиране на държавите.

Ангажиментите за публични инвестиции за зелена и дигитална трансформация и застраховка срещу общи сътресения следва да бъдат заложени на ниво ЕС. Чрез увеличаване на общите ни фискални отговорности ние ограничаваме възможностите за недисциплинираност на национално ниво и така намаляваме риска от разпространение на проблемите в целия блок.