Темпът на напускане на работа е по-показателен за инфлацията от заетостта

Защо си правим труда да работим? Защо сме избрали настоящия си работодател? За повечето от нас тези два различни въпроса са сравнително лесни за отговор. Но в дебата за „голямото напускане на работа“ те често се смесват, обърквайки посланието за инфлацията и икономическата политика, пише Крис Джайлс за Financial Times.

Работим, защото заплатата плаща сметките ни, или понеже се наслаждаваме на работата си, или тъй като работата осигурява по-добър път в живота от реалистичните алтернативи. Изборът ни на работодател е съвсем различен въпрос. Макар че много хора имат лични причини да останат на дадена работа, в крайна сметка това е свързано с относителните условия на предлаганата работа, включително и нашето заплащане.

Същото разграничение важи и когато хората напускат работата си. Доброволното напускане заради по-добра оферта има малко общо с решението да спрете работа напълно.

Когато хората имат по-добри предложения и казват на шефовете си „да си задържат работата“, това е силен сигнал за затегнат пазар на труда, който ще окаже натиск върху компаниите да плащат повече за заплати през следващите месеци с вероятно инфлационни последствия. В изследване за Института Питърсън наскоро Джейсън Фърмън и Уилсън Пауъл показват, че в САЩ темпът на напускане на работа в миналото е давал най-добрия сигнал за предстоящо увеличение на заплатите. Той е на исторически връх в момента. Федералният резерв трябва да има това предвид.

Обединеното кралство разполага с по-откъслечни данни за напусканията, но през третото тримесечие на тази година британците изостяваха работните си места с рекордни темпове. Те бяха дори по-силни в сравнение с миналото от тези в САЩ. Това е сигурен знак, че инфлационният натиск едва ли ще намалее толкова бързо, колкото би искала Английската централна банка, като паричната политика трябва да охлади малко нещата.

Ако темпът на напусканията обрисува ясна картина както в САЩ, така и в Обединеното кралство, информацията за броя на хората, участващи на пазара на труда, е много по-фина. Най-важното е, че има огромни различия между страните. 

Италия отдавна крета с нива на трудово участие под 50 процента; Франция и Испания също са слаби в насърчаването на голяма част от обществото да работи. Има малко доказателства, че макроикономическата политика е твърде строга, като вместо това всичко сочи към необходимост от насърчаване на повече активност като един от аспектите за подобряване участието на пазара на труда. Това би подобрило както предлагането, така и търсенето в тези икономики без очевидни инфлационни последици.

За големите икономики, които имат нива на участие в работната сила от над 60 процента - САЩ, Обединеното кралство и Германия - промените през периода на пандемията сами по себе си са заглушени от дългосрочните тенденции. Нарастващото участие в Германия идва от това, че заетостта бе направена по-привлекателна за жените. Същата тенденция в Обединеното кралство се дължи на гъвкавия пазар на труда и наказващите нива на социална сигурност за тези без работа. В САЩ, за разлика от това, намаляващите нива на участие през последното десетилетие са причинени от липсата на подходящи грижи за деца и нарастване на болестите и уврежданията, особено сред мъжете.

Единственото леко изключение от правилото, че дългосрочните тенденции в участието доминират в картината, идва от САЩ. Пандемията накара още повече хора да решат, че пазарът на труда не е за тях, което доведе най-вече до нарастване на пенсиониращите се. Макар че това вероятно има слаб инфлационен сигнал, то със сигурност не показва стагнация на пазара на труда и лек инфлационен натиск.

Голямото напускане е амалгама от два отделни тренда: инфлационна смяна на работни места и вероятно неутрални тенденции в участието на работната сила. Ако искате насоки за бъдещата инфлация, игнорирайте участието на работната сила и погледнете напусканията. Картината не е красива.