Бойно поле Арктика, или войната за последните петролни залежи

Ако вече не бяхме измислили термина „Студена война“, щяхме да го направим сега, за да опишем битката за ресурсите в Арктика, пише в коментар за Bloomberg Матю Лин.

Докато компании като BP и Газпром се готвят да прекрачат последната енергийна граница, Русия, САЩ, Канада, Норвегия, Дания, Исландия и Китай се борят за контрол над богатствата, които изследването на Арктика може да донесе.

Всичко е пълна лудост, пише Лин. Опитът да интегрираме замръзналата пустош около Северния полюс в глобалната икономика крие два основни риска: катастрофална промяна в климата и истинска война.

Струва ли си? През последните години има все по-голям прогрес в алтернативни на нефта и газа енергийни източници, така че икономиката има достатъчно опции за растеж.

Има само един смислен изход от ситуацията и това е пълната забрана за добив на ресурси в Арктика, пише Лин.

Топенето на полярната шапка предоставя достъп до огромни девствени находища от нефт и газ. През септември миналата година BP обяви, че регионът може да крие ресурси, еквивалентни на около 200 млрд. барела петрол, като това може да се окажат 50% от все още неизползваните залежи на фосилни горива по света.

Неотдавнашният инцидент с нефтена платформа на BP в Мексиканския залив донякъде охлади ентусиазма на компанията за добив от находища в крайбрежния шелф, но дори и британската компания да се откаже, много нейни конкуренти биха били щастливи да търсят нефт в Арктика.

При това не става въпрос само за нефт.

Топенето на ледените шапки може да позволи директното корабоплаване между Европа и Азия, като по този начин съкрати времето за път повече от два пъти. Новите търговски пътища ще означават нови пристанища и транспортни центрове. Исландия, отрезвена от скорошния си несполучлив опит да се превърне в световен финансов център, може да потърси икономическото си бъдеще като търговски център за корабите, минаващи през Арктика. В исторически план търговските пътища винаги са били източник на богатство и в този случай това няма да е различно.

Проблемът е, че икономическото развитие на Арктика е обвързано с рискове и геополитическият конфликт в региона вече назрява.

„Важно е да запазим зона на мир и сътрудничество в Арктика“, каза руският премиер Владимир Путин миналата седмица. „Нямам съмнение, че всички проблеми, включително този за арктическия шелф, могат да бъдат решени в партньорски дух“, допълва той.

Ако вярвате на думите на Путин, ще повярвате на всичко, пише Лин. На практика Русия излива огромни суми, за да събере научни и географски доказателства, които да й помогнат да разшири територията си колкото може по-далече на север.

Светът е виждал и преди как Русия на Путин използва енергийните ресурси като политическо оръжие. Идеята Путин да вярва, че споровете около Арктика могат да се решат по приятелски начин, е толкова вероятна, колкото и реално той е отстъпил властта на сегашния руски президент Дмитрий Медведев.

Всъщност руснаците смятат да сложат ръка на колкото може по-голяма територия от Арктика и точно това смятат да направят Канада, САЩ, Исландия, Дания, Норвегия и дори китайците, които, ако измислят дори и най-малкия претекст да обявят, че Северният полюс е техен, ще го направят на секундата.

Логиката на енергийната индустрия изглежда кристална – използването на фосилни горива предизвиква глобално затопляне, което предизвиква топене на полярните шапки, а това всъщност се оказва доста практично - въпреки че едва ли е по вкуса на полярните мечки, защото означава, че без досадния лед ще може да добиваме още нефт. И като го добием и изгорим, това ще стопи още малко лед и ще имаме достъп до още повече нефт.

Когато Арктика беше само голямо парче лед, на никой не му пукаше на кого какво се полага. Сега, когато ресурсите изглеждат все по-достъпни, половината свят предявява претенции. През 19-ти век европейските сили се съревноваваха за контрол над ресурсите и търговските пътища на Африка и Азия и това доведе до Първата световна война. Съществува риск желанието за контрол над арктическите ресурси да доведе до подобен конфликт и, дори да не се стигне чак до там, амбициите за контрол могат да отровят международните отношения за години.