Държавата като вредител в здравеопазването

Докато правителството се бори с „монополите” в енергетиката, „картела” на пазара на горива и „неравностойните отношения” между големите търговски вериги и българските производители на храни, същото това правителство се бори с конкуренцията в здравеопазването. Именно в тази посока ще работят приетите от Народното събрание законови промени за създаване на Национална здравна карта и все още обсъжданата в Министерството на здравеопазването (МЗ) идея за изготвяне на Национална аптечна карта.

Тази седмица в медиите излезе информация за подготвяната от МЗ аптечна карта, която ще ограничи броя на аптеките в страната. Текстовете все още не са публикувани официално, но идеята е нови аптеки да се отварят според броя на жителите на населеното място (говори се за една аптека на 1000 души) и да се регулира отстоянието на аптеките една от друга. Интересното е, че докато цяла Европа готви дерегулиране на свободните професии (каквито са и фармацевтите), действията на българското правителство събуждат спомени за отминали времена, когато конкуренция не съществуваше. Вместо да отпадне приетото през 2008 г. ограничение за максимум четири аптеки на един фармацевт, правителството иска да създаде още повече регулации, предпоставки за корупция, намаляване на конкуренцията и картелиране на сектора.

Едва ли някой си е направил труда да пресметне до какво ще доведе подобна регулация: ефекти върху цените, възможности за картелиране, разходи за контрол, разходи за потребителите, които евентуално ще губят повече време и средства, за да достигнат аптеките.

По-същият начин ще бъде ограничен и броят на болниците в страната. Линията на мислене зад вече приетите промени в Закона за лечебните заведения е най-общо следната: Националната здравноосигурителна каса се източва; броят на болниците в България е твърде висок; за да спре източването на НЗОК, трябва да се намали броят на болниците. За целта ще бъде създадена Национална здравна карта, която, на база на здравните и демографските особености на районите, ще определя колко и какви болници, легла и специалисти са необходими по райони. Там, където болниците са повече от изчисленото, НЗОК ще сключва договори само с тези, които отговарят на определени критерии, които предстои да бъдат изготвени от Министерския съвет. Това се отнася и за издаването на разрешения за извършване на лечебни дейности – ако администрацията сметне, че в дадена област няма нужда от нови дейности, няма да дава и разрешение. Разрешение може да има само там, където има по-малко болници, отколкото администрацията счита за необходимо.

Освен че това напомня на отдавна забравения метод на „разпределение” на работниците в зависимост от това къде държавата смята, че има нужда от тях, действащ преди 89-та година, логиката на мярката е като цяло сбъркана. Проблемът не е, че има много болници, а че има злоупотреби, за които плаща НЗОК. Най-грубо злоупотребите могат да се обобщят като извършване на ненужни процедури и фиктивно надписване на извършените процедури. Ако касата можеше да извършва ефективен контрол върху провежданото лечение и реално извършените процедури, тогава няма да има значение дали лечебните заведения, с които има сключени договори, са 368 (през 2014 г.) или 1000 (хипотетично), тъй като здравните нужди на населението са ограничени. Болниците не източват касата, тъй като решението дали да им плати е изцяло в НЗОК, като касата се разплаща на база на предоставени разчети и, както по всичко личи, не го прави достатъчно ефективно.

Актуалният въпрос би трябвало да бъде: „Как да се промени системата, така че плащащият/плащащите органи да имат по-добър контрол върху разходите си”. Ако целта на правителството е още по-централизирано управление в сравнение със сегашния модел на единствена държавна финансираща институция, то гласуваните промени изглеждат привидно разумни. Привидно, защото сегашните промени хем няма да намалят злоупотребите в системата, хем ще създадат нови проблеми.