Започна ли ЕС да губи своята притегателна сила?

Последните избори за Европейски парламент се оказаха своеобразен барометър за политиците на Европейския съюз (ЕС). Избирателната активност беше по-висока отколкото в предишните гласувания, но все още е само около 50%; избирателите в много страни все още не са сигурни какво точно прави Европейският парламент; преобладават националните въпроси. В много отношения изборните бюлетини бяха по-скоро свързани с 28 отделни национални вота, отколкото с един европейски избирателен процес. Това показва до каква степен все още е необходимо блокът да оформи своята политическа идентичност, пише редакционният екип на Bloomberg. 

Всъщност политиката на новия парламент вероятно ще бъде още по-объркана. Традиционните десноцентристки и лявоцентристки партии изглеждат склонни да формират най-големите групировки в новата асамблея, но тяхната подкрепа продължава да намалява. Зелените и либералите се справиха добре, но в много страни добро представяне отбелязаха и популистите макар подкрепата им да не успя да достигне предвидените първоначално мащаби.

Новата британска партия Brexit събра огромен протестен вот срещу членството на Кралството в ЕС, тъй като подкрепата за управляващите консерватори се стопи.

Във Франция, според ранните резултати, крайнодесният Национален фронт на Марин Льо Пен изтласка под себе си „Република, напред!“ на президента Еманюел Макрон.

В целия ЕС антиевропейските партии успяха да спечелят повече, отколкото да изгубят.

И все пак те не успяха да свалят досегашните политически първенци.

След тези избори старият политически център на Европа далеч не е мъртъв, но със сигурност не процъфтява.

Правилният отговор на предизвикателството, пред което е изправена центристката политика, притежава както национални, така и европейски компоненти.

Преодоляването на продължаващото икономическо неразположение на ЕС е от решаващо значение.

Нивата на безработица са по-високи в повечето страни членки на блока, отколкото е това в САЩ. Тази особеност отчасти се дължи на неправилно разработени политики за пазара на труда, включително високи минимални работни заплати (особено за младите работници) и неоправдано строгите трудови отношения работник-работодател.

Но в много страни това се дължи и на липсата на търсене. Тук еврозоната се поставя в структурно неблагоприятно положение. Единната европейска валута прави невъзможно Европейската централна банка (ЕЦБ) да предоставя силни парични стимули там, където това е най-необходимо, а обменните курсове не могат да се приспособят към напрежението. По-доброто сътрудничество в областта на фискалната политика би могло да смекчи този проблем, но правителствата на ЕС не успяха да се споразумеят за това.

По отношение на фискалната политика и други аспекти на икономическата интеграция ЕС е изправен пред дилема. Благодарение на еврото, ефективното управление на търсенето изисква „повече Европа“ - но „повече Европа“ е точно това, на което много поддръжници на популистката политика се противопоставят. Отговорът е да се стремим към високо целенасочена интеграция на политики, когато това е от жизненоважно значение за икономическото благосъстояние на ЕС, като същевременно отблъсваме инициативите на ЕС, където и да са несъществени и позволявайки на националните правителства да поемат водеща роля, посочват още редакторите на Bloomberg. 

Може да не го знаете, но архитектите на ЕС отдавна са съгласни, че това е желателно. Идеята е залегнала в понятието „субсидиарност“, което признава договорите на ЕС. На практика обаче европейските политици твърде често правят обратното - придвижвайки напред символичната интеграция, с надеждата, че това ще насърчи европейската гражданска идентичност. В резултат на това икономиката на ЕС не постига добри резултати - и институциите на ЕС стават още по-виновни за това, отколкото заслужават.

Десет години след Голямата рецесия, например, банковият съюз на ЕС все още е незавършен. Рамката за фискалната политика е фундаментално нереформирана. В целия ЕС не съществува система за справяне с безработицата - която би била фискален стабилизатор в условията на спад, която автоматично предоставя стимул там, където това е най-необходимо. Без тези защити и паричната политика, която ще бъде изчерпана, следващата рецесия може да причини много по-големи икономически и политически щети от последната такава.

Политиката в областта на миграцията страда от подобно несъответствие и социологическите проучвания показват, че опасенията относно имиграцията са най-силно изразени сред популистките избиратели.

ЕС е ангажиран със свободното движение на своите граждани в рамките на съюза - възхитителен принцип и икономическо благодеяние, но съюзът не успя да изгради общата външна политика за границата, която този ангажимент предполага. Една всеобхватна политика за имиграция в целия ЕС, която е честна и справедлива, ще бъде от жизненоважно значение за връщане на популисткия прилив в страни като Италия, които са оставени най-вече сами да се справят с миграционния натиск в Средиземно море. Или това, или Европа може да бъде задължена да преразгледа ангажимента си за свободно движение.

Необходимо е европейските правителства да се съсредоточат върху същественото и да поставят настрана несъщественото. Завършването на системата на единната валута и изграждането на по-интелигентно разделение на труда между ЕС и неговите държави членки може да потуши популистките призиви, които се надигат.