По-ниският икономически растеж не означава по-малко щастие

С облекчаването на пандемичните ограничения прогнозите за растеж гледат нагоре. Благодарение на високите нива на ваксинация перспективите за Обединеното кралство са особено благоприятни, като сега ръстът за 2021 г. се оценява на 7,2% от ОИСР. Тези цифри ще продължат да се променят, но едно е сигурно: възстановяването, когато дойде, ще бъде движено от потребителските разходи, пише за Financial Times Кжищоф Пелц, асоцииран професор по политически науки от университета МакГил в Монреал.

Отдавна е така: нашата икономика е подхранвана от частното вътрешно потребление, което представлява около 65 процента от стопанството на Обединеното кралство и още по-голям дял от американското. Както във всички заможни общества, по-голямата част от тези разходи вече не служат за осигуряване на основни нужди, като храна, подслон и физически комфорт. Вместо това доминират разходите за редица социални функции, от спечелването на вниманието и уважението на другите до изразяване на собствената идентичност. Дори органичният кресон, закупен на фермерския пазар, служи повече като сигнал, отколкото като салата.

Ето защо, когато социалният аспект на нашия живот внезапно бе принизен до квадратни изображения на нашите компютърни екрани, частното потребление спадна толкова рязко. Затова и стоките, които ще имат най-голям прилив на търсене през тази година, след най-големия спад през последните 18 месеца, са облеклото и продуктите за красота.

Поглеждайки отвъд предстоящия пристъп на постпандемична еуфория обаче, не е ясно дали потребителските разходи ще останат двигателят на растежа, който бяха поне от индустриалната революция насам. Редица подсказки сочат, че няма да е така. Последицата е, че постиндустриалните държави като Великобритания може би се насочват към много по-ниски темпове на растеж в обозримо бъдеще.

Но такова забавяне не би трябвало да е пагубно. Вместо това то може да е страничен продукт от социалния прогрес: плато на високи икономически постижения, където хората могат да си позволят да се посветят повече на дейности, които не са предназначени предимно за увеличаване на производството.

Всъщност ние постигнахме такъв безпрецедентен просперитет именно като приехме растежа като наша обща цел. Дори в средата на опустошителна пандемия, нашите общества остават най-богатите, здравите и сигурните, съществували някога на Земята. Все по-очевидно е обаче, че по-нататъшният напредък в благосъстоянието няма да бъде постигнат чрез създаване на повече продукция.

Неочаквано тази еволюция вече е отразена от променящите се вкусове. В тенденция, която пандемията само ускори, показният потребител сега е надвит от нарастващата предприемаческа класа, която пресича традиционните разделения на доходите.

На негово място сме свидетели на нарастването на това, което маркетолозите наричат ​​незабележимо потребление: отхвърляне на големите етикети и прозрачните опити за впечатляване, съчетано с възприемане на „устойчивостта“, „целта“ и „здравето“ като новите маркери.

Проучванията показват, че потребителите са най-нетърпеливи да възобновят харченето за услуги като ресторантско хранене и пътувания, а не за стоки. Това е част от обща тенденция в развитите икономики, като тя също има добре известни ефекти: за разлика от промишлените стоки, индустриите за услуги са по-малко податливи на подобрения в производителността.

Това не трябва да изглежда като повърхностен въпрос за вкуса на богатите потребители. То съставлява една част от пакета предпочитания, засягащи всички сфери на живота. Вземете работниците. Стана модерно да се казва, че милениълите (родените между 1980 и 1995 г. – бел. прев.) „ценят целта повече от заплащането“ при избора на кариера, но изглежда, че те са готови да действат: проучване на Deloitte от 2019 г. установи, че 49% от тях планират да напуснат работата си през следващите две години.

Политическите нагласи еволюират успоредно. Дали поради страх от признанието, че самите те са негативно засегнати от неравенството, някои от заможните и много от високообразованите променят възгледите си за преразпределението.

Изминалото десетилетие демонстрира, че има ограничение за толерантността на хората към социалната и екологичната цена, която сега често се разглежда като последица от увеличаването на съвкупното богатство. Отвъд това нарастването на средния доход вече не води до подобряване на благосъстоянието. Има основания да мислим, че в заможните икономики от двете страни на Атлантическия океан може да сме достигнали тази граница.

Новото е, че нарастващ брой хора осъзнават това и съответно коригират поведението си - като потребители, служители и избиратели. Може би сме в повратната точка на един двувековен период на висок растеж.