ЕС не може да е сам в борбата с климатичните промени

Европейската Зелена сделка и по-точно планът за намаляване на емисиите с поне 55% до 2030 година в момента са почти единственият конкретен план, който може да постигне климатична неутралност. Но дали европейските усилия са достатъчни, пита европейското издание Politico.

Страните от ЕС емитират едва 8% от вредните за атмосферата газове, или доста малка част от пъзела. Най-големите замърсители - САЩ и Китай, също обещават действия за климата, но все още не приемат нужното законодателство, регулации и фондове, с които да бъдат финансирани мерки.

Зелената цел даде на ЕС нов смисъл, след като в последните 20 години се луташе, разкъсван от различни кризи. Но общността може да постигне своите амбициозни цели и въглеродна неутралност, само ако допринесе за същото и отвъд своите граници. За целта е нужна активна външна политика и водеща роля при управлението на енергийния преход в световен мащаб - ангажимент, за който ЕС не изглежда много готов.

При провал на усилията за постигане на климатичните цели в световен мащаб обаче, по пътя на своята декарбонизация страните от общността рискуват своята конкурентоспособност и засилване на социално-икономическите измерения на прехода. Затова ЕС трябва да привлече и останалия свят към своите усилия, преодолявайки геополитически трудности.

Една от тях се нарича Китай. Поднебесната империя е лидер в зелените технологии - особено по отношение на соларната енергия и съхраняването. Декарбонизирана Европа без Китай би била много скъпа, вероятно и неосъществима. ЕС може разработи свои технологии, но не толкова бързо, нито на такива конкурентни цени, че да замени липсващи доставки от Китай. А отношенията със страната, особено тези със САЩ, стават все по-обтегнати.

В миналото дебатите за сътрудничество с авторитарни държави противопоставяха ценности (човешки права) срещу интереси (стратегически или икономически). Днес противопоставянето е климатичното лидерство на цената на спазването на човешките права, или още по-конкретно: да спази ли ЕС своите цели за климата, купувайки продуктите на Пекин, или не.

Решението е въпрос на много сложни трансатлантически отношения. Може би идването на Джо Байдън на власт би помогнало - сега САЩ и ЕС намериха ново начало на своите отношения и зелените цели са на първо място в новия дневен ред. Двете страни подеха инициативата за метана, одобрена от над 100 държави по време на COP26.

В други области на климатичните промени пропастта между САЩ и ЕС е налице. Европа почти е готова със своята зелена таксономия, докато Вашингтон няма и намерение скоро да започне да работи в тази насока.

А що се отнася до цената на въглеродните емисии, то тя засега успява да препъне усилията на ЕС да приобщи света към своите климатични амбиции.

Но в същото време ЕС е един от най-активните по отношение на финансирането на зелените цели и до голяма степен на Брюксел се дължи събирането на по-голяма част от заявените преди години 100 млрд. долара помощ за развиващия се свят. Анализите показват, че развитите икономики все още не изпълняват своите ангажименти, но вероятно и това ще стане до 2023 година.