Агонията на изоставените в Афганистан

В светогледа на „агентите на промяната“ тези, които дърпат страната назад, правейки я по-репресивна, принуждавайки я да се затвори в себе си, са истинските предатели.

Както руските пропагандисти знаят добре, „агентите на промяната“ често се провалят, защото никакви промени не са необратими. И тогава започват душевни мъки сред техните западни работодатели и ментори: какво мога да направя за загубените си съюзници? Какви обещания им дадох или за какво им намеквах? Няма ли съвестта ми да ме измъчва след това, ако не се опитам да им помогна или поне не призова за помощ онези сили, които могат да помогнат? Има ли широка и ясна инициатива в държава X, като например в Германия, в която Меркел обяви желанието си да приеме 10 000 афганистански журналисти и активисти? И като цяло, колко струват всички тези обещания в страна, намираща се под строгия контрол на талибаните, в която САЩ дори не могат уверено да контролират ситуацията на летището? Все пак е известно, че първите немски и холандски опити да изтеглят някакво количество бежанци, в крачка се провалиха.

Суровата житейска истина е, че не се дават надеждни обещания, нито могат да бъдат дадени на тези „агенти на промяната“ - дори на военни преводачи, които в някакъв смисъл са били а предната линия на битката. Дори онези афганистанци, които сега се чувстват изоставени и предадени, знаят дълбоко в себе си, че не са правили това, което са направили в замяна на обещание за сигурност. Те просто направиха своя избор - много от идеализъм, и много от тях застанаха на страна, която според тях е по -вероятно да спечели. Други пък избраха това, което им обещаваше бърза материализация на идеите им за по-добър живот. И всички знаеха, че техният избор е свързан с риска, че всичко в живота им може изведнъж да се обърка. 

Милионите афганистански „агенти на промяната“, които не могат или не искат да избягат, сега трябва да направят друг избор. След първоначален пристъп на отчаяние войник може да започне да служи на нови господари, журналист да намери друга работа или дори да се присъедини към редиците на пропагандната машина на победителя. Едно младо момиче може да скрие книгите и червилото си и отново да сложи хиджаб. Някои може да се присъединят към победените и да се опитат да участват в друга битка, макар и без особена надежда за победа. Или може да напуснат Афганистан по-късно, преди талибаните да стигнат до тях. Може би ще се окаже дори по-лесно, отколкото сега, когато масови репресии обхващат цялата страна.

Това е труден избор, който няма нищо общо с реални или неразбрани западни обещания. За хората, решили да напуснат родината си, убежището в чужда земя най-често е само временен избор. Повечето „агенти на промяната“ имат чувство за национална идентичност, не по -малко силно от това на враговете си, и те наистина не са склонни да се асимилират в чужда за тях западна среда. Според тях те наистина не помогнаха на американците, германците или британците; те се опитаха да помогнат на собствената си страна и животът на Запад изобщо не е това, което биха избрали, ако имат абсолютна свобода на избор.

Когато промяната се провали, техните агенти остават сами с мъчителния си избор. В поражението никога няма сигурност или оперделеност. Рядко предлага план Б на губещия.

Руските държавни пропагандисти смятат, че афганистанците, както и руснаците, украинците и балтийците, които се свързват с американски или европейски институции, го правят, напълно уверени, че са се присъединили към печелившата страна. Това е погрешна идея. Да, тези хора искат да спечелят, но много добре знаят какво ги очаква в случай на поражение. Никой, който залага на промяна, не може да избегне рисковете или просто да ги игнорира.

Да, Западът трябва да им помогне в максимална степен и да приеме колкото се може повече от тях. Но изобщо не въз основа на някакви строги задължения. Тези хора са просто необходими на Запад и тук те често не достигат. И афганистанската криза е ясно доказателство за това.