Миражът за силната германска икономика

Потискането на заплатите намалява вътрешното търсене, докато подкрепя износа, на който се осланя германският растеж. Еврото, което несъмнено е по-слабо отколкото щеше да бъде германската марка, също помага, сваляйки цените на германските стоки и попречвайки на Франция и Италия да преследват обезценяване на валутата. Доскоро еврозоната предлагаше оживено търсене в Южна Европа, докато стремглавото индустриално развитие на Китай увеличи търсенето на традиционния германски износ.

Сега обаче Южна Европа е в труден период, а китайката икономика се забавя и пренасочва модела си от инвестиционни разходи към вътрешно търсене като това води до забавяне на германската машина за износ. Нейният дял в световния износ намаля от 9,1% през 2007 г до 8% през 2013 г., колкото и отчиташе Германия докато беше „болният човек на Европа“ и се опитваше да се обедини. Понеже колите и другите стоки, носещи етикета „произведено в Германия“, сега имат много части, произведени в Централна и Източна Европа, германският дял в световния износ е на рекордно ниски нива на база добавена стойност.

Германските управници се гордеят с огромния търговски излишък по текущата сметка на страната, който възлиза на 197 млрд. евро към юни 2014 г., гледайки на него като на доказателството за превъзходството на конкурентоспособността на страната. Защо тогава бизнесът не желае да инвестира повече в страната?

Излишъкът по външната сметка всъщност е признак за влошено състояние на икономиката. Застоят на заплатите повишава корпоративния излишък, докато потиснатите разходи, задушеният сектор на услугите и спрените в развитието им стратъпи ограничават вътрешните инвестиции, а натрупаният излишък често идва от чужбина. Берлинският институт DIW изчислява, че между 2006 и 2012 г. стойността на външния портфейл на Германия е намаляла с 600 млрд. евро или с 22% от БВП.

Вместо „стожер на стабилността“ за еврозоната, както твърди Шойбле, Германия разпространява нестабилност. Лошият подход на банките ѝ към кредитирането на собствения  ѝ излишък наду балони при цените на активите в навечерието на финансовата криза.

Германия не е и „двигателят на растежа“ в еврозоната. Всъщност слабото ѝ вътрешно търсене забави растежа в други страни. В резултат от това вероятността германските банки и данъкоплатци да си върнат лошите кредити от Южна Европа е по-малка.

Имайки предвид колко зле се отразява потискането на заплатите на германската икономика, би било катастрофално това да се направи и в останалата част от еврозоната. Орязването на доходите понижава вътрешното потребление и отежнява обслужването на дълговете. При слабото глобално търсене еврозоната като единица не може да разчита на износ, за да си покрие дълговете. За затруднените южноевропейски икономики, чийто традиционен износ е подкопан от конкуренцията на Китай и Турция, решението е да се инвестира в производството на нови и по-добри продукти.

Германската икономика има нужда от реформа. Управниците трябва да се фокусират върху насърчаването на производството, вместо на конкурентоспособността, а работниците да получат полагащото им се. Правителството трябва да се възползва от почти нулевите лихви да инвестира и да окуражи бизнеса, особено стартъпите, да направят същото. И накрая, Германия трябва да приветства повече млади емигранти, които да противодействат на демогравския спад.

Това би бил по-добър икономически модел за Германия и освен това би бил добър пример за останалата част от Европа.