Либералите трябва да спрат да избягват конфликтите

На масата за закуска Джордж Оруел (прочутият английски писател, 1903-1950 – бел. прев.) веднъж разрязва наполовина жива оса и наблюдава как отзад изтича „струйка сладко“. Да „забиеш щик в червата на будистки свещеник“ е бил друг негов подтик от време на време. Негов съквартирант пък си спомня за „садистичната му екзалтация“, с която станал склонен към насилие една вечер, пише главният политически коментатор на Financial Times Джанан Гънейш.

Тук трябва да кажа нещо за кривия клон на човечеството. „Вижте, дори този бич от фашисти и комунисти беше просто хора с недостатъци.“ Но какво ще стане, ако частният порок е позволил публичното величие, вместо да бъде в негов противовес? Ами ако оруеловата щипка злина му е позволила да разпознае истинските Хитлер и Сталин, докато меките либерали от типа на Хърбърт Уелс (английски писател, известен най-вече като фантаст, 1866-1946 – бел. прев.) не са могли? Това може да е ключът и при Чърчил. Той можеше да види същината на нацизма, точно защото склонността му към йерархията и завоеванията не му беше напълно чужда.

„Пробудената“ левица е заплаха за либерализма. Такава е и пост-истинната десница. Те обаче са вече добре разбрани, докато степента, в която самите либерали са проблем, не е. Тъй като тяхното кредо набляга толкова на разума, то привлича онези, които са безпомощни в конфликтите: при признаването на честата им необходимост и при действителното им водене.

Скорошният опит за убийство на Салман Рушди (британски писател от индийски произход, разбунил ислямския свят с романа си от 1988 г. „Сатанински строфи“ – бел. прев.) ни напомня кои говореха двусмислено по време на годините, в които той бягаше от религиозното насилие. Либералдемократката от Обединеното кралство Шърли Уилямс, цивилизовани тори като Дъглас Хърд и Джон льо Каре в най-лошия му релативистки вид: това не беше (просто) галерия от левичари и религиозни реакционери. Стар клип на Уилямс показва как някой почти страда физически, че трябва да покаже смелостта на своите убеждения относно свобода на словото. В крайна сметка тя не го прави.

Нахлуването на Русия в Украйна измести аферата Рушди (която от своя страна измести испанската гражданска война). И тук констатациите отново са странни. Популисткото, дори диво правителство на Великобритания е по-твърд приятел на Украйна от Германия, в известен смисъл образцовата нация на либералния запад. В историческата вина относно Русия се крие част от колебливостта на Берлин. Но също и в безпокойството на една дълбоко консенсусна държава от конфликтите и резките избори. Демагогската жилка в съвременните тори и американските републиканци имаше за цел да ги направи по-лесен избор за Кремъл. Но се оказва, че тя придава и други неща: вкус към конфликти, загнезден в психиката на силовия лидер.

Не е нужно да се обръщаме към голямата картина на геополитиката, за да видим либералната любов към спокойния живот. Или истината е от първостепенно значение, в който случай въпросите с тона са безсмислени, или тя е победена от социалното сближаване, в който пък случай академичните биолози трябва да са много внимателни какво говорят за лековерните.

Либералната любов към спокойния живот прозира и в нарастващото отричане, че нещо много се е объркало с политиката на идентичността. Когато един либерал каже: „Няма културна война“, това, което всъщност чувам е: „Моля, нека няма културна война. В противен случай ще трябва да се скарам с приятелите си, да се противопоставя на децата си, да развълнувам служителите си. Или още по-лошо, да се съглася с тях, чувствайки се страхливец.“ Дори да е вярно, че 2020 г. ще се окаже пикова за „разбудеността“, то е защото хората – писатели, комици – заеха позиция. Конфликтът беше разпознат и беше заета страна. Тези, които са гледали настрани тогава, няма да се появят сега и да обявят цялата работа за преувеличена. Поетът Робърт Фрост веднъж определи либерала като човек, който не би взел собствената си страна в кавга. Самото разпознаване на конфликта все повече е подвиг.

Друга либерална защита е да се каже, че културата на отменяне е отвличане на вниманието от икономическата криза. И може би е така. Но тогава мъките на един романист бяха разсейване през неособено тихата 1989 г. Винаги ще има причина да се избягва дадена тема. В крайна сметка, като оставим настрана „забележителността“, какво мислите за това?

Няма нищо вродено в либерализма, което да изисква уклончивост. Хората, отговарящи на този философски етикет в Балтийските страни, Полша и САЩ, доказаха това, като помогнаха на Украйна. Все пак феноменът, който Оруел въплъщава, се повтаря в различни епохи и контексти. Показателно е колко от най-ревностните защитници на Рушди – Сюзън Зонтаг, Кристофър Хитчънс – бяха радикали. Познавайки екстремисткия темперамент от себе си, те не си правеха илюзии относно него. Нито са имали практика да бъдат учтиво сдържани. Понякога ви трябва грубиян, за да хванете грубиян.