„Управляваната търговия“ на Байдън е много по-добра от икономическия нихилизъм на Тръмп

Всеки път, когато световната икономика се разклати и правителствата започнат да издигат търговски бариери, прозвучава аларма, че се връщаме към разрушителния протекционизъм от 30-те години на миналия век, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

В действителност не се връщаме толкова към времето на Голямата депресия, колкото до 70-те и 80-те години, които бяха далеч по-малко икономически катастрофални.

През 70-те години САЩ започнаха да се сблъскват с това, което изглеждаше (сега доста странно) като екзистенциална заплаха от превръщането на Япония в основен износител. Вашингтон принуди Токио да предприеме поредица от действия за „управлявана търговия“, особено при автомобилите и полупроводниците.

Като ехо от онази епоха Доналд Тръмп (грубо) и Джо Байдън (с по-голяма прецизност) използваха квоти и търговски бариери, за да защитят стоманената и алуминиевата индустрии на САЩ. Администрацията на Байдън в момента заплашва ЕС с повторно въвеждане на мита - временно преустановени след 2021 г. и заменени с квоти за внос - освен ако Брюксел не се присъедини към клуб за предотвратяване на вноса на стомана от Китай. Брюксел с право не желае да го направи. Разбира се, в първоначалната си версия това бе доста грубо нарушение на правилата на Световната търговска организация (СТО) и би подкопало схемата за въглеродните граници, която е централна за европейската екологична политика.

И така, как трябва да реагират ЕС и други търговски партньори и какви поуки могат да бъдат извлечени от 70-те и 80-те години? Някои от компенсиращите сили, налични по това време, сега отсъстват, но все още има някои общи уроци относно отклоняването на удара, докато целта е да се избегнат трайни щети.

Ужким пазарната администрация на Рейгън наложи ограничения върху автомобилите от Япония през 1981 г., определяйки годишни тавани за износа на японски коли за САЩ и осигурявайки по-голям достъп на Америка до японския пазар. Токио, опасяващ се от широкомащабна търговска война, се подчини - и всъщност продължи да ограничава износа близо десетилетие, след като Рейгън премахна политиката през 1985 г.

В крайна сметка тази американска политика приключи по две причини. Първата, многостранният „уругвайски кръг“ от търговските преговори при предшественика на СТО, Общото споразумение за митата и търговията (GATT), завърши през 1994 г., като забрани такива управлявани търговски споразумения. Втората, японските производители създадоха подразделения в САЩ, за да обслужват американския пазар. Нищо от това, за съжаление, не предлага модели за действие на ЕС днес. Администрацията на Байдън малко я е грижа за правилата на СТО и САЩ искат да защитят своите производители на стомана в колебаещите се щати Охайо и Пенсилвания преди изборите за президент, а не да канят чужди.

При полупроводниците САЩ и Япония през 1986 г. се споразумяха за правила, които не позволиха износът на евтини японски чипове да наводни американския и световния пазари - и дадоха повече достъп за американските производители в Япония. Търговските ограничения бяха премахнати през 1991 г., след като САЩ загубиха делото в GATT през 1988 г., а американските производители на компютри все повече се противопоставяха на покачващите се цени на чиповете.

С намаляването на силата на правилата на СТО търговските партньори на САЩ днес прибягват до целесъобразни и опортюнистични подходи. Япония, например, успя да отблъсне заплахите за мита върху автомобилите си от Тръмп през 2019 г., като обеща нови квоти за внос на американски селскостопански продукти.

ЕС се възмути от това преминаване към управлявана търговия. Но Европейската комисия вече направи своя собствена (донякъде по-хитра) отстъпка предходната година, финтирайки Тръмп, като обеща да внесе повече американска соя и втечнен природен газ, което нямаше капацитет да изпълни. През 2020 г. Китай сключи сделка със САЩ, обещавайки огромно увеличение на вноса от Америка, която в крайна сметка не постигна почти нищо.

Когато разглежда предложението на Байдън за китайската стомана, най-добре е ЕС да минимизира политическия конфликт и краткосрочния икономически удар, без да поема увреждащи дългосрочни ангажименти.

ЕС изглежда настоява замразените мита да бъдат окончателно премахнати възможно най-рано, дори преди преговорите да са приключили. Със сигурност временната квотна система е объркана и незадоволителна, но не е катастрофална за стоманодобивната промишленост на ЕС или за глобалните търговски правила. Оставянето ѝ в сила, докато продължават трансатлантически преговори, вероятно е най-малко лошият вариант.

Най-малкото ЕС трябва да бъде готов да помогне политически на Байдън, като запази сегашната сделка до президентските избори догодина, вместо да разбунва щатите производители на стомана, като настоява квотите и митата да бъдат премахнати. Управляваната търговия на Байдън е лоша идея, но е много по-добра от четирите години икономически нихилизъм на Тръмп.

В свят на слаби международни търговски правила е важно да подбирате битките си. Пълномащабен търговски конфликт между ЕС и САЩ за стоманата и алуминия не е разумен за нито една от страните. Уроците от управляваната търговия през 70-те и 80-те години на миналия са да се накланяте с вятърац, без да се оставяте да бъдете прекършени. Тогава японските автомобилна и полупроводникова индустрии продължиха пътя си, за да се превърнат в глобални играчи въпреки машинациите на САЩ. Днес ЕС може да запази своята икономика и екологичните си ангажименти, като отстъпва там, където е необходимо, и се държи твърдо там, където е жизненоважно.