Страхът на Запада да не се провокира Москва всъщност я прави по-дръзка

Дали нахлуването в Курска област беше безразсъден хазарт или майсторски ход, се пита на страниците на Politico Андрю Чакоян, академичен директор в Амстердамския университет и бивш служител на американското правителство, отговарящ за регионалните отношения в Световния икономически форум (покривайки Украйна и Русия).

Докато Украйна празнуваше Деня на независимостта си на 24 август, опитът да се отговори на този въпрос е толкова безсмислен, колкото и въпросът е погрешен, казва анализаторът. За него е ясно, че за първи път от повече от десетилетие някой друг, а не Москва, определя дневния ред. И това говори много за дързостта, храбростта и неумолимия стремеж на Украйна към свобода, както и за нерешителността на свободния свят и колективният му отказ да осъзнае истинската опасност, която Русия представлява – не само за Украйна.

Преди няколко месеца украинският президент Володимир Зеленски назова суровата реалност: „Нашите партньори се опасяват, че Русия ще загуби тази война“. Разбира се, Западът не е виновен за това, че Русия започва войни, но трябва да осъзнаем, че всички ние заедно ще трябва да ги прекратим - и че прехвърлянето на тази споделена отговорност върху Украйна е морално незащитимо, както и стратегически неразумно.

Преди близо век умиротворяването се провали с катастрофални последици, казва Чакоян и допълва, че днес политиката на постепенност – наричайки я "лека форма на умиротворяване", се проваля. И както САЩ, така и Европа трябва да признаят, че страхът ни да не провокираме Москва е това, което в крайна сметка със сигурност я одързостява. Този цикъл трябва да приключи.

В края на Студената война свободният свят си отдъхна, припомня анализаторът. Комунизмът бе победен, проблемът - решен. Заплахата от Москва обаче се криеше в нейните колониални амбиции като на Франкенщайнова държава", а не в нейната идеология.

"Заблудааа, че колониите се основават само на отвъдморски територии, прикрива очевидното: Русия разчита на непрекъсната експанзия. Нейните нашествия в съседни държави не са аномалии, а исторически модели", категоричен е Чакоян.

За него легитимността на Москва и стабилността на нейната крехка империя се коренят в безкраен цикъл на завоевания и господство, който се основава на насилие, кражба на история и подчиняване на хора.

"Ние погрешно разбираме и оправдаваме Русия на свой собствен риск. И колкото и странно да звучи, ние го направихме охотно, въпреки огромните доказателства, въпреки ясната и настояща опасност, която тя представлява не само за Украйна, но и за целия свят и, парадоксално, за нейния собствен народ" , отчита анализаторът в публикацията си за Politico..

Нашият упорит Putinversteher подход – благосклонното отношение към Москва въпреки очевидната ѝ войнственост – и опитите за възстановяване на отношенията само окуражиха Кремъл. Литовският външен министър Габриелиус Ландсбергис го каза най-добре: „На кого му пука какво ще направи Путин, ако Русия загуби? Трябва да се тревожим повече за това какво ще направи той, ако тя спечели.“

Светът видяхме бруталната кампания на Русия в Чечня през 90-те години на миналия век и все пак удобно я отхвърли като „вътрешен въпрос“. Когато Русия нахлу в Грузия през 2008 г., също нямаше адекватен отговор, също както и при анексирането на Крим през 2014 г. А Москва преначертаваше международните граници със сила. И когато руските „доброволци“ проникнаха в Донбас, пише авторът, и от нищото се появиха псевдорепублики, отново няма реакция. "Знаехме, че Москва е отговорна за трагедията със сваления полет MH17, но отново не успяхме да действаме решително", коментира още Андрю Чакоян.

Сега Русия извършва престъплението агресия, а Украйна защитава свободата. Същевременно глобалната общност се колебае и в много случаи предава. "Как може да не виждаме жестокостта на нашите действия - помагаме на Украйна да удържи фронта, но не достатъчно, за да пропъди агресора? Не можем да решим този проблем само с желание: Москва няма да спре, докато ние не я спрем. И търсенето на средно положение е заблуда", смята авторът.

Историята сочи, че когато срещне със слабост и нерешителност, Русия ескалира; но когато се натъкне на сила и решителност, тя отстъпва. През 1989 г., като глобална суперсила с ядрено оръжие - и една от само двете в света по това време - Съветският съюз загуби война в Афганистан и си подви опашката. Неговият също толкова жесток наследник (Русия) обаче привидно печели всяка война, която е започнал; и резултатите са очевидни.

След като Украйна пое контрола над десетки градове в района на Курск обаче, руските власти смекчиха дрънкането на ядрено оръжие. Путин не е обявил мобилизация, нито пък война. По-скоро той именова усилията на Русия като „антитерористична“ операция, за да избегне задействането на военна доктрина. Вероятно Русия можеше да призове Шанхайската организация за сътрудничество да активира своята версия на „Член 5“ на НАТО (нападението срещу една членка е нападение срещу всички – бел. ред.), но не го направи. Вместо това силният човек в Кремъл изглежда парализиран. И след години на западно самовъзпиране, което насърчи Москва, най-накрая виждаме как изглежда ефективната деескалация.

Ако Москва отново вдигне залозите в отговор на бездействието на Запада, няма да има кого да обвиняваме освен себе си. Свободният свят трябва да оправдае името си, да се ангажира с решителна украинска победа и да осигури траен мир на Европа – континент, чийто успех се корени в неговия следвоенен дух, завършва Чакоян.