Новата десница губи вярата си

Ален дьо Беноа, френски етнонационалистически философ и автор на „ Да бъдеш езичник“,  пише, че „въвеждането на християнството трябва да се смята за най-голямата идеологическа катастрофа, сполетяла някога Европа“.

Сам Франсис, някогашен съветник на бившия директор по комуникациите на Белия дом Пат Бюканън и интелектуален предшественик на тръмпизма, пише през 2001 г., че „християнството днес е враг на Запада и на расата, която го е създала“.

Както Стивън Милър, старши съветник на Тръмп, така и французойката Марин льо Пен хвалят антиутопичния роман на Жан Распай от 1973 г. „Лагерът на светците“. Романът представя християнски активисти, които приветстват в западните страни маси от неасимилируеми небели хора, които след това избиват бялото население и вземат властта.

Интернет личности като „Перверзникът от бронзовата ера“ поне правят комплимент на християнството, че го приемат сериозно. Все по-голям брой крайнодесни хора действат по-меко спрямо религията, третирайки я като неуместна, анахронизъм или досадна.

Тръмп е може би първият езически президент на Америка - два пъти разведен плейбой, който не се интересува от християнските добродетели като прошката към враговете си или състраданието към слабите. По време на изборите през 2016 г. религиозната десница първоначално подкрепя всички освен Тръмп; през април същата година най-силната подкрепа за тогавашния кандидат идва от религиозно необвързаните републиканци (50%), докато само 34% от редовните посетители на църкви от Републиканската партия го подкрепят.

Льо Пен, също два пъти разведена, се отказва от противопоставянето на партията си на абортите и правата на гейовете. Найджъл Фараж от „Реформирай Великобритания“ - разведен само веднъж - се интересува повече от бар стол, отколкото от амвон.

В САЩ възходът на пострелигиозната десница отразява структурна промяна в обществото. Консервативните християни винаги са били маргинална група в преобладаващо светската политика на Европа. Днес те стават все по-маргинални и в САЩ. Броят на американците, които казват, че „не изповядват религия“,  се е увеличил от 5% през 1972 г. до около 30%.

Със сигурност е вярно, че Върховният съд е постигнал значителни победи за религиозната десница, по-специално отменяйки решението по делото „Роу срещу Уейд“. Но това може да се смята за лебедова песен на движение, достигнало своя връх по време на администрацията на Джордж У. Буш, а не за отличителен белег на днешната десница.

Настоящите консервативни активисти като Кристофър Руфо и Тъкър Карлсън са фокусирани върху имиграцията и идентичността, а не, да речем, върху училищната молитва и контрацепцията.

Резултатът е размяна на ролите от културните войни през 80-те години на миналия век. Най-гласовитите проповедници на политиката на добродетелта сега изкристализират от прогресивната страна. Уок-измът (от англ. woke - осъзнаването на системните социални неравенства и несправедливости, бел. ред.) и е дълбоко вкоренен в християнската традиция: това течение иска да спаси човечеството от греха, освещава жертвите на несправедливостта и се наслаждава на налагането на високи морални стандарти. Най-решителните поддръжници на либертарианството са консерваторите от червените щати, които полудяват при споменаването на уок-а.

Това не означава, че старият съюз е напълно мъртъв. Пострелигиозните популисти със сигурност използват религията: Тръмп, който продава собствен вариант на Библията в лицето на  „Боже, благослови САЩ“ , използва текстовете, когато му е удобно.

Крайнодесните участници в протестите в САЩ и Европа често носят кръстове или се обличат като кръстоносци. Но тези символи функционират по-скоро като културни маркери, като знамена, отколкото като декларации за ангажираност с религиозната догма. Те са последният порив на старата десница, а не проява на това, което предстои. Новата десница е твърде различно създание от това, което е била в миналото – вкоренено в една политика на кръв и почва, а не тази на кръст и олтар.