Недостигът на жилища в САЩ рискува да разбие американската мечта

Тъй като лихвените проценти се повишават, за да борят упорито високата инфлация, нарастващите разходи за ипотеки правят жилищата в САЩ - както и отвъд Атлантика в Обединеното кралство - още по-малко достъпни. В Америка днешната лихва от 7 процента за 30-годишна ипотека, съчетана със средна цена на жилище от 390 000 долара, дава месечна вноска от 2600 долара; огромно увеличение от 53 процента спрямо миналия декември, когато и ставките, и цените бяха по-ниски. Достъпността на домовете, функция на цените на жилищата и личните доходи, както и на лихвените проценти, се превръща в политически горещ въпрос преди междинните избори (за Конгрес и частично за Сенат – бел. прев.), пише Financial Times в редакционен коментар.

Макар че заплатите се увеличаваха след отслабването на пандемията, те не успяха да компенсират нарастващите разходи за енергия, подслон и храна. Въпреки че очакванията за спад на цените на жилищата нарастват, тъй като лихвите се повишават, все още се очаква достъпността да бъде дългосрочно предизвикателство, особено за купувачите на първо жилище и младите.

Някои фактори зад рязко нарастващите стойности на имотите са често срещани в САЩ и други развити икономики. Намаляването на лихвените проценти спомогна за стимулиране на търсенето и цените, но на много места това се случи и заради ограниченото предлагане на земя, проблемите със зонирането и свръхрегулираните пазари. Резултатът е, че дори преди ускорената инфлация от изминалата година средните цени на жилищата в 10 страни, представляващи 60 процента от световния брутен вътрешен продукт, са се били утроили за предходните две десетилетия, според данни на McKinsey Global Institute.

В САЩ това подхранва политическото разочарование, тъй като по-младите купувачи, които не могат да намерят първо жилище, което да могат да си позволят, биват тласкани към имоти под наем, където цените също се покачват. За тях разбитият пазар, който им пречи да се изкачат по жилищната стълбица, е водещ индикатор за унищожената американска мечта за по-добър живот от предишното поколение.

Републиканците се опитват да обвинят президента Джо Байдън за намаляването на достъпността на жилищата. Но президентът няма много общо с основните фактори, като паричната политика, прекъсванията във веригата за доставки, свързания с пандемията жилищен бум (тъй като купувачите от богатите градове се преместиха в райони с по-малка гъстота на населението, повишавайки цените там), и строгите местни правила за зониране, които затрудняват изграждането на нови жилища в най-популярните райони.

Борбата на собствениците на жилища за каузата „не в моя заден двор“, с цел поддържане на строго зониране, така че имотите им да не намаляват стойността си (или в някои случаи опитите за запазване етническата хомогенност на кварталите), се превърна в обединителен вик за жилищна реформа. Freddie Mac (Федералната корпорация, която секюритизира ипотечни заеми – бел. прев.) изчислява, че в САЩ не достигат 3,8 милиона жилища, което ще изисква още строителство. Но растящата цена на земята, разходите за строителство и строгите местни правила затрудняват изграждането, особено на по-евтини такива. В САЩ през десетилетието след финансовата криза от 2008 г. са построени по-малко жилища, отколкото през което и да е десетилетие след 60-те години.

Какво трябва да се направи? Както федералното правителство, така и местните власти трябва да се отърват от остарелите закони за зониране, някои от които са на повече от 100 години, и да използват момента след пандемията, за да преосмислят как трябва да работят градските райони - насърчавайки гъстотата, но също и разнообразието. Градовете работят най-добре, когато предлагат добра комбинация от офисни и жилищни площи, по-малки и по-големи домове, както и многофамилни жилища. Тук има уроци, надхвърлящи САЩ.

Правителството също може да се наложи да предложи данъчни кредити за семейства с ниски и средни доходи и стимули за строителите да строят висококачествени, по-малки домове. Трябва да има и ограничения за това каква част от пазара може да бъде контролирана от големите инвеститори: тъй като непубличният капитал навлезе на пазара на еднофамилни, а вече и на многофамилни жилища и наеми, цените се повишиха на много места. Жилището е актив, но и необходимост. Нито семействата, нито политиката ще бъдат стабилни, докато достъпността отново не се подобри.