АІ срещу германските философи – 0:1

Може и да звучи като скеч от „Монти Пайтън“, пригоден за 2026 г.: изкуствен интелект (AI) срещу германски философи. Въпросът, на който трябва да бъде намерен отговор, е какво означава да си човек в епоха, в която изкуственият интелект става по-интелигентен от нас самите.

Германският философ в случая е Рюдигер Сафрански, автор на трактата Die vierte Kränkung, което в превод приблизително означава „четвъртият удар“, пише колумнистът на Bloomberg Андреас Клут в материал.

Сафрански прави препратка към есе на Зигмунд Фройд от 1917 г., в което бащата на психоанализата посочва, че „всеобщият нарцисизъм на хората, тяхната любов към самите себе си“, е претърпял дотогава три тежки Kränkungen (удара) вследствие на напредъка на науката. Думата Kränkung има смисъл, който е нещо между удар, оскърбление и унижение.

Първото оскърбление, според Фройд, е космологичният удар, нанесен от Николай Коперник: изведнъж Слънцето се оказва в центъра на вселената, а ние просто обикаляме около него, което не бе представата, описвана ни от Библията.

Второто е биологичното оскърбление от страна на Чарлз Дарвин: вместо да бъдем „короната на творението“, както е описано в книга „Битие“, ние произлизаме от общи предци с маймуните.

Третото унижение, както Фройд нескромно твърди, е собственото му прозрение, че човешкото его „не е господар в собствения си дом“, тъй като онова, което в крайна сметка направлява психическия ни живот, не е разумът или волята, а несъзнаваното.

А сега Сафрански добавя и четвърти удар: шокиращото осъзнаване, че интелигентността вече не може да бъде качеството, което ни прави специални като хора. Причината е, че машини, създадени от мъртва материя, ще ни превъзхождат в много – ако не и във всички – когнитивни и интелектуални сфери. Този удар е особено унизителен, тъй като именно ние сме създали тези машини.

С тази формулировка на възникващото психологическо и онтологично напрежение между хората и тяхното най-велико (или най-лошо) творение Сафрански улавя точно духа на времето, завладян от тревогата от АІ – от въздействието му върху пазара на труда и оръжията за масово унищожение до социалните сътресения и много други аспекти, засягащи дори самата ни човешка същност.

Много хора, които се определят като хуманисти, са обезпокоени. (Хуманизмът, роден като ренесансово движение, поставя на преден план във всички аспекти човешкото достойнство, способността за действие, опита и процъфтяването на отделния човек, а не, да речем, Бог, някоя идеология или технологиия.) Индийската писателка Арундати Рой например се опасява, че „триумфът на изкуствения интелект ще бъде престъпление срещу човешката същност“.

Според Рой настоящата ситуация „напомня малко на онзи момент преди цунамито през 2004 г. Спомняте ли си как в Тайланд и Индонезия океанът се отдръпна от брега? Хората изтичаха навън, за да се възхитят на появилите се внезапно мили девствен нов плаж, без да осъзнават, че далеч в морето се надига водна стена, която скоро ще ги връхлети. Сега се намираме точно в този момент“.

Тя изразява тревога, например, за това какво ще се случи с бъдещите поколения, които все повече прехвърлят своите взаимоотношения и вътрешен свят на изкуствения интелект. Дали те ще „изпитат непосилната болка и екстатично удоволствие от решаването на математическо уравнение, създаването на произведение на изкуството, литературата или музиката – дори и те да са несъвършени?“ Ще се чувстват ли те пълноценни хора – в смисъла, в който разбираме това днес?

Сафрански – което може би е изненадващо за един германски философ – идва на помощ с ерудиран оптимизъм. В крайна сметка, онези първи три удара по човешкия нарцисизъм, противно на опасенията на хората от онова време, не ни принизиха като вид, а, напротив, може да се каже, че ни издигнаха до нови висоти.

Сафрански твърди, че изкуственият интелект ни показва следното: след онези три предишни сътресения сме допуснали грешка, вярвайки, че именно интелектът е това, което ни прави специални; всъщност тази привилегия принадлежи на духа (Geist).

Те не са едно и също нещо. АІ може да е интелигентен, но не е съзнателен: не знае, че знае. Също така няма и вътрешен свят – какъвто имаме ние, когато страдаме, надяваме се или изпитваме страх; когато ни е скучно или се чувстваме неудобно, когато се тревожим за смъртта или изпитваме състрадание, когато се измъчваме от морални дилеми или се питаме какви същества сме и какъв е смисълът на всичко това. Според Сафрански ние сме „жив дух“, докато АІ е „мъртъв дух“.

Рискът, според Сафрански, не е, че АІ ще ни унищожи или пороби, а че ще сбъркаме неговата все по-съвършена симулация на човешкото с нещо истинско. Сафрански, който е и автор на монография за германския романтик Е. Т. А. Хофман, припомня класическия хорър разказ на Хофман „Пясъчният човек“, публикуван през 1816 г. В него един млад мъж на име Натанаел се влюбва в жена на име Олимпия. Когато се оказва, че тя е робот, Натанаел полудява.

Това би могло да бъде и нашата съдба – но само дотолкова, доколкото антропоморфизираме новите технологии, приписвайки морал, чувства, чувство за хумор и други подобни качества на големите езикови модели, вместо да осъзнаем, че те просто разпознават тези характеристики като модели, създадени от самите нас, и след това ни ги повтарят обратно.

Аргументът на Сафрански има един очевиден недостатък. Той просто приема, че АІ – който вече е навлязъл във фазата на „рекурсивно самоусъвършенстване“ и може непрекъснато да се подобрява – никога не би могъл да стане съзнателен, а веднъж придобил съзнание, да развие дух (Geist). Това е доста самонадеяно, особено като се има предвид, че едва сега започваме да разбираме какво всъщност представлява съзнанието.

Този недостатък обаче не е фатален за тезата му. Приносът на Сафрански e да предложи успокоение във времена на тревожност. Посланието му напомня за една история за Буда, който веднъж казал на свой ученик: когато някой сочи към луната, би било глупаво да гледаш пръста – не само ще изпуснеш луната, но и ще сгрешиш в преценката си за самия пръст. АІ е пръстът, човечността е луната.