Смъртната присъда на еврото бе отложена за пореден път

Ситуацията в банковия сектор е много по-лоша. Тъй като всяко правителство подпомага банковата система на своята страна, положението на банките е пряко зависимо от способността на управляващите да ги подкрепят. Дори една добре управлявана банкова система ще изпадне в затруднение при икономически спад с размерите на този на Испания и Гърция. На Пиринеите банките са още по-застрашени след спукването на балона на недвижимите имоти.

В своя ентусиазъм за създаване на „единен пазар“, европейските лидери не осъзнаха, че правителствата предоставят скрита вътрешна субсидия на банковите си системи. Така ако се надигне проблем всички разчитат, че правителството ще помогне на банките и така доверието в тях ще бъде запазено. Но някои правителства са в много по-добра позиция от други и така скритата субсидия е много по голяма за тях.

При липсата на равни условия защо парите да не напускат по-слабите икономики и да се вливат в институциите на по-стабилните? Забележителен е фактът, че всъщност не виждаме чак толкова мащабно бягство на капитала. Водещите фигури в Европа не бяха отчели тази опасност, която би могла лесно да бъде избегната чрез предоставянето на общи гаранции. Тази мярка би коригирала веднага пазарните смущения, провокирани от скритата вътрешна субсидия.

Еврото беше дефектно още от самото начало, но беше ясно, че последиците ще се проявят само по време на криза. Въвеждането на еврото беше реализирано с най-добри икономически и политически намерения. Принципът на единния пазар се предполагаше, че ще допринесе за по-ефикасно разпределение на ресурси като капитал и труд.

Но детайлите са от значение. Например данъчната конкуренция може да изпрати капитала не там, където социалната му възвращаемост ще е най-голяма, а при най-изгодната сделка. Вътрешната субсидия за банките означава, че немските банки имат преимущество пред тези на други страни. Затова работниците може да напуснат Ирландия и Гърция, но не защото продуктивността им там е малка, а понеже така ще могат да избягат от дълговете, натрупани от родителите им.

Основната цел на Европейската централна банка е да подсигури ценова стабилност, но инфлацията далеч не е най-големия проблем за Европа днес.

Германия се притеснява, че без стриктен контрол върху банките и бюджетите ще се принуди да „развърже кесията“ си за по-разточителните си съседи. Но в това твърдение се изпуска ключов момент - а именно, че Испания, Ирландия и другите пострадали страни имаха бюджетни излишъци преди кризата и точно икономическият спад предизвика дефицитите, а не обратното.

Ако тези страни са направили грешка, то тя е единствено, че се довериха прекалено на пазарите (както прави  Германия сега) и позволиха балонът на активите да се раздува без надзор. Ако се въведат адекватни политики и се основат по-стабилни институции, което не означава само по-строги икономии и по-добър надзор над банките, бюджетите и дефицитите, то растежът може да се възстанови и пострадалите страни да се справят с дълговете си и да не се прибягва към общите гаранции. Но при всички случаи Германия ще трябва да плати голяма цена, без значение дали се срине еврото или се сринат икономиките на задлъжнелите страни.

Европа има много силни страни, но и слаби. Последните включват основно грешни политики и институционални споразумения. Тези недостатъци могат лесно да бъдат превъзмогнати, само ако бъдат разпознати и счетени за по важни от всички индивидуални структурни реформи в отделните държави.

Може структурните проблеми да са отслабили конкурентоспособността и БВП на някои страни, но не те са отговорни за кризата. Така че тяхното решаване няма да доведе до по-голяма стабилност в Европа.

Европейският подход за печелене на време спрямо кризата и протакане на важни промени няма да работи вечно. Вече не само доверието в периферията на ЕС намалява, но оцеляването на еврото се подлага под въпрос все по често.