Изкушена ли е Ангела Меркел да разруши еврозоната?

Изгонването на Гърция ще стовари целия дълг върху нея, предизвиквайки рязко покачваща се облигационна доходност из цяла Южна Европа. А паниката на хората ще предизвика изтичане на средства от банките. След като единният пазар е в опасност, а депресията се задава на хоризонта, Меркел ще бъде поставена под огромно напрежение само и само да спаси остатъка от еврозоната. 

В такъв случай тя няма да има време да се договаря за цялостна европейска федерална дисциплина, каквато винаги е искала в замяна на помощта си. Единственото спасение ще бъде празен чек.

По-смелият план Б ще включва „ампутиране“ на инфектираните участъци, че дори и повече. В този ред на мисли Испания, Ирландия, Португалия и Кипър ще трябва да бъдат изключени. Италия най-вероятно ще „прескочи трапа“ с нетен външен дълг,  равняващ се на 21% от БВП.
Още повече Меркел може би ще изтъкне, че еврозоната не може да фунционира политически без Италия, пренебрегвайки високите дългове на страната и хроничната липса на конкурентоспособност.

Цената на такъв план ще бъде доста висока. След като се добавят облигациите на тези страни, държани от ЕЦБ, временните дългове в платежната система, отписаните спасителни заеми и спомагателния пакет за омекотяване на изключването цялостната сума се равнява на около 1,15 трлн. евро (общо за Испания, Ирландия, Португалия, Кипър и Гърция).

Германия също ще трябва да вложи пари в собствените си банки, засегнати от изхода на петте страни. Всичко на всичко, този план ще струва на Германия 500 млрд. евро, или 20% от БВП. Но един празен чек за спасяването на останалите четири страни при евентуален изход на Гърция би могъл да надвиши тази сума.

Ако нито един от плановете не изглежда атрактивен, то тогава има ли по-добро решение?

Съществува твърдението, че членовете на еврозоната трябва да съчетаят усилия, за да създадат банков съюз и да си разделят неизплатения дълг (както и да въведат мерки за овладяване на ограниченията и за повишаване на растежа).

Тази по-федерална Европа ще включва и доста разходи. Рекапитализирането на банките и финансирането на общоевропейска схема за гарантиране на депозити могат да струват около 300-400 млрд. евро, от които най-вероятно една трета ще бъдат платени от Германия.

Но това ще бъде еднократно плащане, което може да бъде възвърнато чрез банките. От друга страна, разделянето на дълга измежду всички страни ще покачи германските разходи по лихвите с 15 млрд. евро на година. Това са груби изчисления, но дори с причисляването на допълнителни заеми за южните страни, спасяването ще бъде по-евтино от разпад на еврозоната. А да не говорим за невероятните политически последствия от евентуален изход на Гърция.

В такъв случай решението  изглежда еднакво с това на германският  канцлер. Но предписанията са излишни, ако не бъдат прилагани, а тази вероятност продължава да се увеличава.

Еврото можеше да бъде спасено  много отдавна, стига политиците да бяха постигнали консенсус кой какво трябва да прати или колко суверенитет да се отнеме. Вместо да изисква действия, Меркел изчакваше, надявайки се фискалните поправки и структурните реформи да доведат до икономически растеж в Южна Европа, а политиците да разрешат различията си. ЕЦБ обаче отново й купи още малко време.

Всичко сочи, че времето не е на страната на германския канцлер. Положението в Южна Европа става все по-лошо и се разпространява на север. Политическата атмосфера се утежнява още повече след като на юг изнемогват заради строгите икономии, а на север – заради спасителните пакети.

Популизмът само допринася  за невъзможността за постигане на решение. За момента разпадът на еврозоната ще бъде много по-рискован ход от опита за стабилизирането й. Но ако  Меркел не изиска незабавно решение, възможностите ще се сведат до скъпо разделяне на съюза сега или още по-пагубен разпад по-късно.