Кенет Рогоф: Няма магическо Кейнсианско лекарство за съдбата на еврозоната

Кенет Рогоф, професор по икономика от Харвардския университет, представя пред Project Syndicate своя поглед върху кризата в Европа. Със своята колежка Кармен Рейнхарт те защитават тезата, че има обратнопропорционална зависимост между дълговото бреме и икономическия растеж, която се засилва при дълг над 90% от БВП. Има обаче твърдения, които показват на двамата икономисти, че в крайна сметка може би грешат.

Няма магическо Кейнсианско лекарство за съдбата на еврозоната, като несъстоятелният аргумент, че прекалено строгите икономии са пагубни за Европа, не е изненада за никого. Докато хората протестират против строгите икономии и вярват, че съществуват лесни циклични решения за трудните структурни проблеми, политиците се възползват от това.

Трудностите в еврозоната произтичат от финансовата и парична интеграция в Европа, които явно са се отдалечили от действителния политически, фискален и банков съюз. Това не е проблем, с който Кейнс е бил запознат. Следователно няма и решение за него.

Въпреки всичко всяка реалистична стратегия за справяне с кризата в еврозоната трябва да включва в себе си опрощаване на голяма част от дълга на страните в периферията й. Комбинацията от политиките на банките и държавния дълг в тези страни прави мечтата за бърз и устойчив растеж утопия.

Това не е първият път, в който подчертавам необходимостта от опрощаване на голяма част от дълговете на страните. Преди две години в един мой доклад написах, че Европа е в конституционна криза. Изглежда, че никой няма правомощията да предложи разумно решение за дълговите проблеми на страните от периферията не еврозоната. Вместо преструктуриране на очевидно неустойчивия дълг на Португалия, Ирландия и Гърция, политиците настояваха за предоставянето на все по-големи и по-големи спасителни пакети от мерки. В тях обаче нямаше реални условия за осъществяване на строги икономии.

Моята колежка Кармен Рейнхарт е на същото мнение и го отстоява дори по-ясно. В издание на Washington Post oт май 2010 г. тя описва „Пет мита за европейската дългова криза“. Мит номер 3 гласи: „Икономиите ще разрешат неволите на дълговата криза в Европа“. Ние повтаряхме тази мантра десетки пъти, в най-различни форми. И всеки би потвърдил това. 

При едно преструктуриране на дълга северните страни от еврозоната (включително и Франция) ще видят как стотици милиарди евро се изпаряват. Данъкоплатците в тези страни ще бъдат източника на капитал за банките, дори ако властите предизвикат значителни загуби за големите банкови кредитори. А всъщност така трябва да направят. Тези стотици милиарди евро вече са безвъзвратно изгубени, а не можем да се преструваме още дълго.

По-безболезнен начин за намаление на публичния и частния дълг би било поддържането на период с умерена, но устойчива инфлация. Това препоръчах в моя доклад „Сега инфлацията е по-малкото зло“ още през декември 2008 г. Устойчивата и умерена инфлация ще спомогне за намаляване на реалната стойност на недвижимите имоти по-бързо и ще ускори растежа на работните заплати в Германия в сравнение със страните от периферията. Това би звучало добре, но преди четири и половина години. Но всъщност сега също е добра идея.

Какво друго трябва да се направи? Следващите стъпки са за преструктуриране на икономиката на национално ниво и политическа интеграция в еврозоната. В друг мой доклад отбелязвам, че без по-задълбочена политическа и икономическа интеграция, но не непременно за всички страни от еврозоната, еврото още в края на това десетилетие ще загине.

Всички погледи са насочени към Германия. Но днес основната роля за съдбата на еврото ще изиграе Франция. Очевидно Германия не може да носи еврото на раменете си сама. Франция трябва да се превърне във втората опора за гарантиране на растеж и стабилност.

Временно мерките на Кейнс за търсенето могат да помогнат за стабилизирането на вътрешния ръст в краткосрочен план, но те няма да разрешат проблемите на Франция за конкурентоспособността им в дългосрочен план. В същото време и Франция, и Германия трябва да постигнат съгласие за следване на подход, който в рамките на няколко десетилетия да доведе до съставянето на по-голям политически съюз. В противен случай планираният банков съюз и фискалните трансфери ще бъдат лишени от политическа легитимност.

Както отбелязва и моят колега Джефри Франкъл, повече от 20 години властите в Германия твърдяха, че еврозоната няма да бъде реформирана. Но в крайна сметка обикновените германски граждани се оказаха прави, а властите сгрешиха. И наистина – ако еврозоната оцелее, северните страни ще трябва да продължат да помагат на страните от периферията с нови заеми, докато достъпът до вътрешния им пазар не се възстанови.

Предполагам, че Германия ще поема все по-големи сметки (независимо от това дали еврозоната ще оцелее). Но как тя по-добре да използва силата си, за да облекчи проблемите на икономическия растеж в Европа? Разбира се, Германия приема с охота все по-голямата роля на ЕЦБ въпреки очевидните фискални рискове, които крие това. Но безопасен път към изхода няма.

Има много графики, които показват по-ниски разходи за ресурсите, които Германия дава на заем на своите търговски партньори. А това не е просто раздуване баланса на ЕЦБ. За да проработи успешно споделянето на дълга, лидерите в еврозоната трябва да спрат да мечтаят, че единната валута може да оцелее още 20 или 30 години без създаването на по-голям политически съюз.

Отписването на дълг и гаранции неизбежно ще издуе германския държавен дълг, тъй като може да се наложи властите да спасяват банки в Германия (а може би и банки в някои съседни страни). Но колкото по-скоро се осъзнае реалността и всичко бъде прозрачно, цената за това в дългосрочен план ще бъде по-ниска.

Моето мнение е, че за Германия по-добрият вариант е да използва мощта си, за да помогне на своите съседи, отколкото водената от Германия фискална експанзия да се окаже неуспешна. Това за съжаление вече е непостижимо в дебатите за бъдещето на Европа – колкото силни и агресивни да бъдат мерките против строгите икономии, все още няма да се намери Кейнсианско лекарство за неволите относно дълга и икономическия растеж, надвиснали над единната европейска валута.