Грийнспан: Разходите за сметка на дефицита са схема за конфискуване на богатство

Съпротивата срещу златния стандарт в каквато и да е форма, идваща от растящия брой поддръжници на концепцията за социална държава, обаче беше предизвикана от едно много по-проницателно проникновение – осъзнаването, че златният стандарт е несъвместим с хроничното харчене за сметка на държавни дефицит (отличителният знак на социалната държава).

Като махнем академичния жаргон, социалната държава не е нищо повече от механизъм, чрез който правителството конфискува богатството на продуктивните членове на обществото, за да поддържа широк набор от социални системи. Конфискуването се извършва най-вече чрез данъчно облагане. Привържениците на държавното планиране и контрол в социалната държава обаче бързо си дадоха сметка, че ако искат да задържат политическата власт, облагането трябва да има своите граници и те трябва да прибегнат до програми за мащабни разходи за сметка на държавния дефицит, т.е те трябва да вземат назаем пари чрез емисии на държавни облигации, за да могат да финансират мащабни социални разходи.

В условията на златен стандарт количеството кредит, което една икономика може да поддържа, се определя от материалните активи на икономиката, тъй като всеки кредитен инструмент в крайна сметка представлява право върху материален актив. Държавните облигации обаче не са обезпечени с материално имущество, а само с обещанието на правителството да се изплати чрез бъдещи данъчни постъпления. Освен това те не могат да бъдат вкарани лесно във финансовите пазари.

Голямо количество новоемитирани държавни облигации може да бъде продадено едиствено при прогресивно нарастващи лихвени равнища. Следователно разходите за сметка на държавния дефицит са строго ограничени в условията на златен стандарт. Изоставянето на системата на златния стандат позволи на привържениците на държавното планиране и контрол в социалната държава да използват банковата система като средство за неограничено разширяване на кредитирането. Те създадоха хартиени запаси под формата на държавни облигации, които чрез сложна комбинация от стъпки банките приемат вместо материални активи и ги третират като реални вложения, т.е. като еквивалент на златните вложения от едно време.

Собственикът на държавна облигация или на банков депозит, създаден от хартиени резерви, си мисли, че има законно право върху реален актив. Истината обаче е, че сега има повече дължими вземания, отколкото реални активи. Законът на търсенето и предлагането не може да бъде заобиколен. Докато предлагането на пари (дълг) расте в пряко отношение с предлагането на материални активи в икономиката, цените трябва рано или късно да се повишат. Следователно печалбите, спестени от продуктивните членове на обществото, губят своята стойност в стоково изражение. Когато балансът на икономиката най-накрая бива уравновесен, човек открива, че неговата загубена стойност представлява благата, придобити от държавата за социални или други цели чрез приходите от продажбите на държавни облигации, финансирани чрез разширяването на кредитирането от страна на банките.

Без наличието на златен стандарт няма начин спестяванията да бъдат предпазени от конфискуване чрез инфлация. Не съществува сигурно средство за съхранение на стойност. Ако имаше, държавата щеше да направи притежанието му незаконно. Ако всички решат да обърнат банковите си вложения в сребро или мед, или която и да е друга стока и след това откажат да приемат чекове като начин на заплащане за стоки, банковите депозите ще изгубят покупателната си способност, а създаденият от държавата банков кредит ще има нулева стойност като право върху стоки. Финансовата политика на социалната държава изисква да не съществува начин, по който собствениците на имущество да могат да се защитят.

Това е мръсната тайна зад тирадите на привържениците на държавното планиране и контрол в социалната държава срещу златото. Разходите за сметка на държавния дефицит са просто схема за конфискуване на богатство, а златото стои на пътя на този коварен процес. То стои като гарант за правото на собственост. Ако човек проумее това, за него няма да представлява проблем да разбере и враждебността на привържениците на държавното планиране и контрол към златото.