Централните банки и правителствата: Несъгласието е в реда на нещата, заплахите - не

Новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп по време на кампанията си неколкократно разкритикува председателя на Федералния резерв Джанет Йелън. Британският премиер Тереза Мей също постави под съмнение някои от действията на управителя на централната банка Марк Карни, като за кратко бяха повдигнати и въпроси за самия му мандата. Дълго време цененият принцип за независимостта на централните банки може да е обект на атака, а този принцип си струва да бъде защитаван, пише Bloomberg в редакционен коментар .

Стандартният аргумент в подкрепа на самостоятелно провеждане на парична политика от страна на централните банки се основава на три основни пункта:

Първо, едно правителство, което контролира централната банка, може да се изкуши да финансира бюджетни дефицити, които иначе не би си позволило, чрез печатане на пари (Справка: Зимбабве).

Второ, за да се осигури икономическа стабилност, се изисква последователност в паричния контрол, което пък включва известна изолация от всекидневната политика.

Трето, правилното провеждане на парична политика е технически процес, тоест аполтичен.

Първите два пункта остават убедителни, както винаги са били. 

Третият обаче не толкова. Паричната политика не е изцяло техническа и има последици в реалния свят. Промените в лихвените проценти могат да навредят на едни и да помогнат на други. Централните банкери понякога трябва да решат колко бързо да овладеят инфлацията – с кратка, рязка рецесия или с по-лек натиск по-дълго време. Тези решения трудно могат да бъдат аполитични.

Тези аргументи би трябвало да бъдат очевидни за всекиго, който следи политиката на Фед през последното десетилетие. Прибягването до неконвенционални методи беше необходимо след рецесията. Централните банки бяха прави да приемат тези мерки – правителствата се провалиха в опита си ефективно да използват фискална политика, оставяйки Фед и други централни банки без избор.

Независимостта не е всичко или нищо, коментира Bloomberg. Централните банки вече носят политическа отговорност по редица начини - имат оперативни мандати, председателите на Фед се назначават от президента и се потвърждават от Сената. Конгресът ги изслушва и им задава въпроси. На практика е постигнат баланс. Но как той е застрашен? Прекрачва ли се границата, особено когато финансовите министри или председателите на правителствата пряко критикуват решенията на централните банки?

Зависи. Правителствата могат да критикуват избора на централните банки без да оспорват факта, че именно централните банки са тези, които трябва да вземат тези решения. Това е достатъчна независимост, за да се гарантират необходимите ползи от стабилни финансови условия. Границата е прекрачена обаче, когато правителствата заявят: Правете каквото ви казваме.

Несъгласието е в реда на нещата, заплахите – не. Коментарите на Тереза Мей бяха много близо до тази граница. Изказванията на Тръмп са по-притеснителни и това не е изненада. Той не просто изрази несъгласие с Йелън, той я обвини, че се проваля в работата си, a заплахите в крайна сметка са начинът, по който Тръмп харесва да прави бизнес.

Фед понякога прави грешки и политиците трябва да са свободни да ги посочат. Централните банки трябва да чуват и същевременно не трябва да позволяват да бъдат сплашвани. А новоизбраният президент? Той трябва да разбере, че Фед е една от институциите, които той не бива да тормози, заключава Bloomberg.