Нулевият икономически ръст няма да спаси планетата

Няма съмнение: нуждаем се от хора, които да работят неуморно и основателно срещу широкото отричане на изменението на климата, загубата на ресурси и замърсяването. Важен принос тук принципно прави журналистът Джордж Монбиот с редовните си анализи за британския Guardian. Но в последната си статия Монбиот подвежда читателите, като обявява икономическия ръст, най-вече в напредналите икономики, за най-голямата екологична заплаха, пише в блога си €-Vision Андрю Ват, ръководител на екип в Института за макроикономика и изследване на конюнктурата на фондация Hans Böckler.

Но Монбиот не е сам в тази теза - критиката към растежа е на мода на много места по света и сред посланиците на екологичното движение. Но истинският проблем е вече съществуващият обем и структурата на производството, смята Ват.

Това може лесно да бъде демонстрирано чрез просто изчисление. Икономическото представяне на всяка страна е придружено от определено количество емисии на CO2, замърсяване и потребление на ресурси, които авторът обобщава в „Щети за околната среда". Размерът им зависи от това как произвеждаме дадени стоки.

Нанесените екологични щети са кумулативни: производството от една година се добавя към производството от предходни години. В общественият дебат (за климата) често се анализира период до 2050 г., както прави това Монбиот в статията си. Да предположим, че  икономиката на дадена страна няма да нарасне през следващите 33 години и ще запази сегашната си производствена структура. Сега даваме на тази икономика годишен резултат за замърсяване на околната среда от 100 пункта.

a

До 2050 г. нашият пример ще генерира кумулативни екологични щети от 3 300 пункта дори без растеж. Ако към тази стойност добавим годишен ръст от един или два процента, каквито по правило са растежите в индустриализирания свят, се получава интересен анализ. В случай на среден годишен ръст от 1%,  натрупаните щети върху околната среда до 2050 г. ще са 3887 пункта. При 2% ще бъдат 4611 пункта.

Разбира се, това не са тривиални различия: при по-бърз темп на растеж щетите до 2050 г. ще  са с около 40% по-високи. Въпреки това тук може би е по-смислен един по-различен подход: В сценария от 1% границата от 3300 пункта ще бъде постигната в края на 2045 г. вместо през 2050 г., а при сценарий от 2 на сто – в средата на 2043 г. И дори ако икономиката се свие на годишна база с 1%, бихме достигнали границата от 3 300 пункта в началото на 2057 г.

Сценарият без растеж ще ни даде само още няколко години повече време, но няма да реши основния проблем. Дали ще постигаме по-висок или по-нисък растеж не е критично важно. По-скоро важна е структурата на производството и нашето потребление.

Например, обезлесяването на гората около Хамбах в полза на добива на лигнитни въглища може да се окаже едно жалко политическо решение, но няма почти нищо общо с бъдещия темп на растеж на германската икономика. Разбира се, нещата са различни в някои части на Азия или Африка. Там темпове на растеж от около 7% не са необичайни, което означава, че годишната продукция се удвоява в рамките на десет години. Но стандартите за живот са доста под тези на западния свят - което означава, че съзнателното забавяне на растежа може да повдигне тежки въпроси за  световната справедливост, както отбелязва и Бранко Миланович.

Вярно е, че предизвикателството за ограничаване на екологичните щети в Западния свят и откупуване на време за технологични иновации и структурни промени, е малко по-лесно, ако растежът е по-слаб. Ако хората имат възможности за работа, сценарият за нулев растеж би означавал намаляване на работното време. Това, на свой ред, едва ли ще бъде възможно без да се разглеждат съществуващите и в много случаи нарастващи неравенства в доходите и благосъстоянието. Вероятно е обаче по-трудно да се справим с този проблем, ако „тортата престане да расте“.

В допълнение към добре познатите инструменти за промяна на моделите на производство и потребление (напр. насърчаване на технологични решения, промяна на относителните цени чрез данъчно облагане, инвестиране в публична инфраструктура), политическите усилия трябва да се съсредоточат върху това. Ако не можем да направим това, нулевият растеж със сигурност няма да бъде достатъчен. Тогава ще трябва да организираме постоянно, исторически безпрецедентно свиване на продукцията. Или това, което изглежда по-вероятно към момента, това ще бъде наложено на човечеството чрез екологична катастрофа, глад и / или война, заключава авторът.