Какви са уроците на Валери Жискар д’Естен за бъдещето на ЕС?

Преди появата на Лисабонския договор председателството на Съвета и заседанията на Съвета на министрите беше задача, която се въртеше между националните правителства, като всяка от тях се редуваше в продължение на шест месеца. През втората половина на 2001 г. задачата се падна на Белгия, на която тогава Верхофщат беше министър-председател.

Той държеше да разгледа въпроса за институционалната реформа на ЕС, недоволен от промените, направени през декември 2001 г. в подготовка за разширяване на ЕС в Централна и Източна Европа. Според него това разширяване е неадекватно. Той подготви т.нар. Декларация от Лаакен – съгласие на Съвета да се пристъпи към Конвента и по-нататъшната реформа на договора за ЕС, което е съгласувано от Съвета в Кралския дворец в Лаакен и обявено като венец на белгийското председателство.

Жискар д’Естен е избран за председател на Конвента, чието съществуване от първоначално предвидената 1 година е удължено до 2003 г. За негов зам.-председател е посочен бившият премиер на Италия Джулиано Амато и бившия премиер на Белгия Жан-Люк Дехен.

Дори по това време има дисонанс между амбицията на декларацията „да приближи гражданите, и най-вече младите, до европейския проект и европейските институции“ и избора на Жискар д’Естен, който тогава беше на 75 години, като въплъщение на тази амбиция. Вътре в европейския балон вярваха, че статутът на бившия френски президент ще даде на Конвента доверие. Те обърнаха по-малко внимание на многогодишната неспособност на Жискар д’Естен да се отърси от образа на отдалеченост и снизходителност, което му попречи да удължи или съживи политическата си кариера във Франция.

Това което усложнява положението тогава, е, че той е умел и сръчен председател и се ангажира да разшири влиянието на ЕС. Той прокара и създаването на Съвета през 1974 г., за да официализира срещите на върха на националните лидери, отчасти чрез адекватна промяна на номенклатурата. През 1978 г. той заедно с Шмит поставя основите на европейската парична система. Така продължават институционалните иновации, които изграждат властта на Европейския парламент, в който той е член от 1989 до 1993 г.

Проектът на конституционен договор, излязъл от Конвента, не е никак скромен в своите амбиции. Самият Жискар д’Естен изготвя преамбюла, в който включва цитат от Тукидид. Всичко това оставя резултата от Конвента уязвим на обвинението, че това е проект отгоре надолу, наложен на гражданите на Франция (или Нидерландия, или Австрия …) от европейския елит.

По същото време политиката се промени заради войната в Ирак и защото разширяването на ЕС през 2004 г. доведе до тревожен период на миграция в рамките на ЕС, когато източноевропейците се придвижваха на запад в търсене на работа. Тогава референдумите за конституционния договор се превърнаха в очевидна цел за изразяване на недоволство.

Институционалният хаос, последвал отхвърлянето на конституционния договор, се проточи до влизането в сила на Договора от Лисабон през декември 2009 г. Дотогава ЕС се бореше с глобална банкова криза, която скоро беше последвана от криза с държавния дълг. Яркият блясък от разширяването през 2004 г. бързо се разсея. В ретроспекция периодът 2004-2005 г. изглежда като върхова точка за самочувствие на ЕС и пропусната възможност.

Когато историците от ЕС разглеждат какво е можело да се случи през това първо десетилетие на XXI век, ще бъде трудно да се разграничат ефектите от войната в Ирак и взаимодействието с националната политика. Все пак ще си струва да се запитаме дали еволюцията на ЕС би била различна, ако Декларацията от Лаакен беше по-скромно изготвена и Верхофщат не беше настоявал Валери Жискар д’Естен да бъде назначен за ръководител на Европейската конвента.

Две десетилетия по-късно ще започне нова Конвента за бъдещето на Европа, която е с по-скромни амбиции, ограничени от напрежението между Парламента и Съвета, между Ангела Меркел и Еманюел Макрон. Ако този път няма втори Жискар д’Естен и втори Верхофщад, тя може и да успее.