Европейската демокрация се адаптира към крайната десница

Има някои политически моменти, които живеят в паметта. Спомням си ярко как стоя на площад в Париж, гледайки Жан-Мари льо Пен да говори на митинг по време на президентската кампания във Франция през 2002 г. До мен бяха членове на Forza Nuova, италианска крайнодясна партия. Изглеждаше като нов и опасен момент за европейската демокрация, пише Гидиън Ракмън за Financial Times.

Почти 20 години по-късно крайните десни са по-позната част от европейския политически пейзаж. Във Франция Марин льо Пен, дъщерята на Жан-Мари, сега ръководи Националния фронт. Партията беше разочарована наскоро, след като не успя да спечели нито един френски регион на местните избори. Но партията на Льо Пен е значително по-силна, отколкото преди 20 години. Марин ще размахва партийния флаг на президентските избори догодина и има голям шанс за победа. 

Понастоящем повечето страни от ЕС имат значима крайнодясна партия. Терминът „крайно дясно“, разбира се, е спорен. Някои предпочитат етикети като десни популисти. Но партиите, които участват в основните крайнодесни групировки в Европейския парламент, имат доста последователни черти. Те включват ожесточена враждебност към имиграцията, особено на мюсюлманите; анти-елитна реторика, преминаваща в конспиративни теории; културен консерватизъм, ултранационализъм и неприязън към ЕС. Често има и двусмислено отношение към фашизма от 30-те години - независимо дали става въпрос за Виши във Франция, Мусолини в Италия, Франко в Испания или нацистите в Германия и Австрия.

Сянката на 30-те години стои над европейската крайна десница. Това обяснява възмущението в ЕС, когато австрийската Партия на свободата се присъедини за първи път към местно коалиционно правителство през 2000 г., и страхът, когато Льо Пен достигна до финалния кръг на изборите във Франция през 2002 г. Тогава изборът изглеждаше ясен. Десният екстремизъм трябваше да бъде смазан или демокрацията щеше да е в опасност.

Почти 20 години по-късно ситуацията е много по-неясна. Крайната десница е установена в цяла Европа, но изглежда по-скоро като хронично заболяване, отколкото като смъртна заплаха.

Разбрахме, че крайнодесните партии могат да участват в правителства без това да слага край на демокрацията, както през 1933 г., когато Хитлер формира управляваща коалиция в Берлин. Всъщност партиите, характеризирани като крайнодесни, се присъединиха към управляващи коалиции в Австрия, Италия, Естония и Финландия - и след това загубиха властта. Вместо да свърши, демокрацията се адаптира.

Крайнодесните партии понякога са отстъпвали от някой от радикалните си искания и са загубвали популярност - това се случи с Истинските финландци. Или се замесваха в евтини скандали и губеха популярност и власт - както се случи с Партията на свободата в Австрия и Екре в Естония.